Детайли
Категория: Творчество

Дълбоко във душата си се вгледай,

във кладенеца свят се потопи,

във тихото, където няма нищо,

стаените си болки изличи;

 

Иди, където вятърът играе

със клонките на пролетни листа,

иди, където птиците са в полет,

и няма ни омраза, суета…

 

Ще дойда с теб;

Дори и да не виждаш;

Ще бъда духом,

аз ще бъда там;

 

Бъди смирен,

обичай,

не завиждай,

душата не е тържище,

а храм…

 

От всичко що те трови -

отърви се;

прости се

и не се осъждай ти;

 

Със поглед благ,

в смирение блажено,

животът ти наново

погледни;

 

Макар и също,

там ще бъде друго;

За другите не ще да е,

но в теб…

 

Което беше

гърлено и грубо,

ще бъде глас,

прекрасно-галещ,

мек…

 

Недей да искаш;

Нито пък очаквай;

И казвам ти,

недей да се боиш,

 

и хвърлят ли към тебе

думи мрачни,

ти имай сили,

имай,

да простиш…

Детайли
Категория: Творчество

Прекрасно е,

когато сам откриеш -

оная сладка,

крехка тишина;

 

Желая ти дълбоко

да я пиеш,

че само там

се чувстваш…

у дома.

 

Пристъпвай ти

със босите краченца

и сещай как те гали

всеки стрък,

 

и всяко безпокойство -

да изчезне,

и бодър да вървиш

по своя път;

 

Аз нямам нищо,

нищичко да губя;

И все по-малко

вече се боя;

 

Какво ще дам?

Какво ли ще изгубя?

И с кой ще поговоря

за това?

 

Раняваме се често,

безпричинно,

а уж желаем

щастие и мир,

а има смисъл,

има,

да е тихо,

а не да дирим ний
вседневен пир…

 

Детайли
Категория: Творчество

Ето, всички ние,

борим се вседневно,

сутрин, обед, вечер,

всеки - своя демон;

 

Някой ще ти каже:

- слушай, по-спокойно,

сещай летен повей,

слънчицето знойно,

 

ала ти си знаеш,

само ти разбираш,

знаеш, га се раждаш,

знаеш, га умираш,

 

никой друг не може

в тебе да събуди

чувството за Живост,

никой друг не буди;

 

Само ти си знаеш,

пътя си чертаеш,

или тъй си мислиш,

мислиш, че играеш?

 

Кой си ти, кажи ми?

И защо си с маска?

Не че ме е грижа.

Но защо с препаска?

 

Аз не знам къде съм;

Нито знам какво съм;

Нито накъде съм,

нито пък - с кого съм;

 

Всеки сам чертае,

някой каза, пътят,

ала си играе,

бури ще го пъдят.

 

Лодката в морето,

в тебе се греблата,

силата в ръцете,

в мислите, в платната,

 

ала кой ти каза,

че морето тихо

няма да те глътне
в дълбините скришом?

 

Днес си жив,

така е.

Утре - няма нищо;

 

Няма ни поляни,

облаци,

игрища,

 

няма ни целувки,

нито пък прегръдки,

няма, няма спътник,

няма и преструвки;

 

Има нещо друго,

но какво - не зная;

аз вървя си ето,

пътя уж чертая,

 

ала нещо иде,

дето го не зная,

тичам и не стигам,

тичам и не зная;

 

Кой си ти?

Не казваш.

Пътя си чертаеш;

Мислиш, че се бориш,

мислиш, че играеш;

 

В твоите представи

може да е всичко;

Ала не забравяй,

всичкото е нищо;

 

Нищото е всичко;

туй го знам,

разбрах го;

 

Как разбрах?

От опит;

Имах го;

Играх го;

 

Нямах го;

Сравнявах;

И си мислех дълго;

 

Често се улавях,

в тишината, мълком;

 

Всичкото е скъпо;

Нищото - и то е;

Но кое за мен е?

Но кое е мое?

Детайли
Категория: Творчество

В Storytel има третото издание на "Eat that frog" от Брайън Трейси. Преди може би 5 г. четох тази книга, вчера и днес - пак. Сега я разбирам. Книга за по-добро управление на задачите, времето и личното развитие.

Няколко важни извадки. Това не са цитати от книгата, а мои интерпретации и разсъждения, по мотиви от книгата.

Да започнем с една крилата мисъл: "Щом не ни стига времето, значи - не го управляваме добре."

Ето някои идеи:

1. Задачите никога не свършват. Кои са най-важните за деня? Кои са тези неща, които, ако не ги свършим, нищо друго няма да има значение?

2. Отдаваме ли времето си на маловажни задачи? Може би има несъществени неща, които вършим и не ни придвижват в посоката, която искаме. Защо ги вършим тогава? Не можем ли без тях, или можем ли да намерим човек, който да ни помага с тях? Защо отделяме време на low-value tasks вместо на high-value tasks?

3. Кое гледаме да свършим - първо "най-лесното", а после - същественото? Оставяме ли същественото за накрая? Защо го правим? Защото отнема повече време и усилия, нали? Това придвижва ли ни, или ни отдалечава от целите, които искаме да постигнем?

4. Тук, много важно - имаме ли блокове от време, в които да работим фокусирано? Може би получаваме много на брой тел. обаждания, които прекъсват работата ни? Нужно ли е да сме непрекъснато на линия по телефона и да вдигаме? Можем ли да си създадем среда на дълбока, фокусирана работа? Научили ли сме хората около нас да сме им на разположение непрекъснато дори за дребни неща, по които могат да се оправят без нас?

5. Включени ли са непрекъснато известията на телефона? Месинджър, вайбъри, други приложения за чат - включени ли са непрекъснато? Допускате ли да разкъсват вниманието ви? Упражнявайте контрол. Аз например ги махнах от смартфона си и пиша само от лаптопа. Така си пестя много време, които иначе отива нахалост.

6. Попълваме ли дупките в уменията си? Възможно е да избягваме да правим неща, които са ни трудни. Това е голям проблем, защото се приучаваме да гоним само лесно. А лесно - няма. Нещо ти е трудно или неприятно? Стискаш зъби и го правиш. И с времето, каквото е било по-трудно, става все по-лесно.

***

Какво друго? Кои са вашите тънкости за управление на времето? Тактики за продуктивност и ефективна комуникация?
Споделете, моля, нека се обогатим 1f642:)

Хубава събота!
Кико
1f642:)

 

Детайли
Категория: Творчество

Прошепнах в мрака някаква молитва,
и моя глас разнесе се така,
тъй както прясно мляко
в кофа плитка,
но в стаята, все пак, бе тъмнина;

Изстинах там, в оная тъмна вечер,
под каменни стени върху легло,
над мен макар да беше пътят Млечен,
го гледах и ми беше все едно;

В молитвата желание не чувствах,
и в Бог не вярвах, ни едничък миг,
но нещо в мене търсеше Безкрая,
и диреше го с онзи молещ вик;

Без цел, без смисъл,
времето минава,
в един и същ
безкраен кръговрат,
и времето изстрелва се така,
че чувствам го понявга като враг,

тъй както реактивната ракета
в космическа,
безкрайна тъмнина,
там литват,
ето,
нашите молитви,
сред всички нажежени светила;

Там няма Бог,
във Космоса далечен,
но има студ,
и лава,
камъняк,
безкраен леден прах,
и обич няма,
усмивки няма,
нито влюбен смях,
ни детските очи,
наивни,
крехки,
ни стрък зелен
от гъвкава трева,
ни праскова,
и после лепкат пръсти,
там няма нищо,
нищо от това.

Защо, тогава, Космос -
ни привличаш?
Защо си тъй мечтателно красив?
Ти наш’то съществуване отричаш,
защото си студен и мрачно сив,
и дъх един ни бих могъл да взема,
а камо ли… да пиша и поема,
но ето че примамваш ни така,
тъй както най-прекрасната мечта…

С какво ни мамиш?
И какво ни даваш?
Ний отговори 
искаме от теб!
Но ето че във тебе
се съмнявам,
съмнявам се,
защото съм човек,
във твойте бездни,
че ще да открием,
това, което дириме така,
тъй както нищо друго,
дето дирим,
но ти прикриваш
свойта Светлина…


Не е едничък ключ,
а са милиарди,
че много са човешките съдби,
и всяка, зная, себе си тя варди,
защото си е патила, нали?

Но аз, все пак,
на нещо се надявам,
не знам защо,
не знам и на кого,
на Космоса
надеждите отдавам,
и правя го,
незнаейки защо…

Объркан,
като старец,
като риба,
захвърлена на сушата една,
объркала след бурята си пътя,
но не на място -
птица във вода;

Ти, Космосе,
макар и неприветлив,
все пак си тук,
навсякъде,
във нас,
издигам глас,
и свързвам се с Безкрая,
защото аз студен съм в тоя час,
тъй като със стъклото заледено
не би могъл да стоплиш вечерта,
дошлия гост,
пристигнал отдалече,
във зимата със тъничко елече…

Но стига вече;
Тез абстрактни мисли
ще вземем друга вечер да ги бистрим;

За Бог,
За Космос,
ний не ще отсъдим,
дордето сме заети да се съдим,
и в другите да дирим мрачина,
макар във нас самите да я крием…

В теб, Космос,
няма нищо от това…

В теб, Космос,
няма чувства,
няма злоба,
усмивка няма,
нито прямота,
в теб няма нищо,
ала ти си Всичко,
в теб няма нищо,
нищо от това.