Детайли
Категория: Творчество

Прошепнах в мрака някаква молитва,
и моя глас разнесе се така,
тъй както прясно мляко
в кофа плитка,
но в стаята, все пак, бе тъмнина;

Изстинах там, в оная тъмна вечер,
под каменни стени върху легло,
над мен макар да беше пътят Млечен,
го гледах и ми беше все едно;

В молитвата желание не чувствах,
и в Бог не вярвах, ни едничък миг,
но нещо в мене търсеше Безкрая,
и диреше го с онзи молещ вик;

Без цел, без смисъл,
времето минава,
в един и същ
безкраен кръговрат,
и времето изстрелва се така,
че чувствам го понявга като враг,

тъй както реактивната ракета
в космическа,
безкрайна тъмнина,
там литват,
ето,
нашите молитви,
сред всички нажежени светила;

Там няма Бог,
във Космоса далечен,
но има студ,
и лава,
камъняк,
безкраен леден прах,
и обич няма,
усмивки няма,
нито влюбен смях,
ни детските очи,
наивни,
крехки,
ни стрък зелен
от гъвкава трева,
ни праскова,
и после лепкат пръсти,
там няма нищо,
нищо от това.

Защо, тогава, Космос -
ни привличаш?
Защо си тъй мечтателно красив?
Ти наш’то съществуване отричаш,
защото си студен и мрачно сив,
и дъх един ни бих могъл да взема,
а камо ли… да пиша и поема,
но ето че примамваш ни така,
тъй както най-прекрасната мечта…

С какво ни мамиш?
И какво ни даваш?
Ний отговори 
искаме от теб!
Но ето че във тебе
се съмнявам,
съмнявам се,
защото съм човек,
във твойте бездни,
че ще да открием,
това, което дириме така,
тъй както нищо друго,
дето дирим,
но ти прикриваш
свойта Светлина…


Не е едничък ключ,
а са милиарди,
че много са човешките съдби,
и всяка, зная, себе си тя варди,
защото си е патила, нали?

Но аз, все пак,
на нещо се надявам,
не знам защо,
не знам и на кого,
на Космоса
надеждите отдавам,
и правя го,
незнаейки защо…

Объркан,
като старец,
като риба,
захвърлена на сушата една,
объркала след бурята си пътя,
но не на място -
птица във вода;

Ти, Космосе,
макар и неприветлив,
все пак си тук,
навсякъде,
във нас,
издигам глас,
и свързвам се с Безкрая,
защото аз студен съм в тоя час,
тъй като със стъклото заледено
не би могъл да стоплиш вечерта,
дошлия гост,
пристигнал отдалече,
във зимата със тъничко елече…

Но стига вече;
Тез абстрактни мисли
ще вземем друга вечер да ги бистрим;

За Бог,
За Космос,
ний не ще отсъдим,
дордето сме заети да се съдим,
и в другите да дирим мрачина,
макар във нас самите да я крием…

В теб, Космос,
няма нищо от това…

В теб, Космос,
няма чувства,
няма злоба,
усмивка няма,
нито прямота,
в теб няма нищо,
ала ти си Всичко,
в теб няма нищо,
нищо от това.



Детайли
Категория: Творчество
Точно тук не искам нищо;
Нито върхове,
дори и сила - не;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 
дай ми чаша
пълна със маслини,
дай ми хляб
и малко вино;
 
книга и поляна;
слънце и трева;
може би и мъничко вода;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 

Детайли
Категория: Творчество
Бачках. Уморих се. Прибрах се. Седнах и написах едно стихотворение. Като пиша съм много спокоен. Някак - омиротворен. Даже... от много време насам - творбите сами се пишат. Идват някъде дълбоко от мен. Може би подсъзнателно. Не знам. Не разбирам тези неща. Просто ги канализирам в лирики. Доколкото мога. Приятно четене :)
 
Природата
 
Скалите срещат гребена вълнист
И ето, той облива ги във пяна,
тъй крехки са, във шепата му – лист,
а в острите им ръбове – закана!
 
Тъй буря ражда странните вълни,
които се вълнуват и лудеят,
и кораби потапят те за миг,
и никога за нищо не милеят!
 
Природата е звяр, ще кажеш ти,
когато тя отправи ти закана,
когато гръмотевици, вълни,
вилнеят с електричество и пяна…
 
Но аз видях в жестокия им рев,
видях в пороя нещо хармонично,
видях един прекрасен, жив напев,
и чувствах го дълбоко в мене, лично…
 
Там няма зло, в оная лъвска паст,
която все разкъсва, възмущава,
и няма зло във морските вълни,
и няма в електрическата пяна…
 
Природата бе дълго преди нас,
и дълго тя след нас ще да остане,
не бихме я заключили със власт,
с вериги не – каквото и да стане!
 
Прекрасна е, и в нея няма зло,
Възмездие – ни дума, ни усмивка,
но има хармонично естество,
и има я енергията чиста…
 
И аз, тъй плах,
оглеждам се сега,
за всичките ѝ грубости,
закани,
и вече не надигам даже глас,
приемам го – каквото и да стане…
 
Но кой съм?
Прашинка и муха.
Нищожна плът,
частица от Всемира.
И кой ли път да хвана?
Няма път.
Във пътя съм.
И пътят ме намира…
 
 
***
Още творчески неща от мен на lovelife.bg - Обичай Живота!

Детайли
Категория: Творчество

Затворих се във себе си така,

Тъй както груб престъпник се заключва;

Понякога е по-добре така,

Отколкото с познати покрай бъчва;

 

Заключих се, но ето ме, здравей,

Съзирам те през малката ключалка.

Коя си? Разкажи ми, не немей,

Тук тъмно е – светни ми със запалка.

 

Аз знам защо заключих се, а ти?

Към хората защо се ти заключи?

Другари не намери ли, кажи?

Нима и ти, другарке, не сполучи?

 

Понякога е по-добре така,

отколкото с познати покрай бъчва;

Понякога е по-добре така,

но все пак, ми е някак,

малко мъчно…

 

Защото знам мъдрецът как мълчи,

И мислите му тъмни ги познавам,

Не иска да говори, и уви,

Разбирам го,

И даже – уважавам…

 

Защо така се случва?

Аз не знам;

И честичко си мисля,

и се питам,

но с моя малък,

тъй нищожен глас,

не искам ни да шепна,

ни да викам,

 

защото уморен съм,

от това,

от всичките вседневни дреболии,

от спуканата гума на кола,

от мръсните ми кухненски чинии,

от дрехите, вседневното пране,

от някаква отстъпка в магазина,

 

от всичко, тъй нищожно,

дето Е,

от дребното,

което време взима;

 

Не ще да думам,

искам да мълча,

И искам все по-малко да говоря,

че думите си губят тежестта,

когато ги изстрелваме на воля;

По разни дребнотемия,

така,

тъй времето си губим безпощадно,

 

А то лети,

не пита: „За кога“,

яде минути,

То е вечно гладно….

Детайли
Категория: Творчество

Веднъж говорих с мъж един,

И дор си двамата бъбряхме,

Съзрях в лика му аз вампир,

Съзрях и нещо друго, страшно;

 

Деец обществен беше той,

И имаше лисичи поглед,

И с мрежи паякови беше,

наивниците в тях плетеше;

***

 

Когато някой обещае,

Това, което искаш ти,

Не слушай думите на тоя,

а сам със разум отсъди;

 

Едно е, братко, да мечтаем,

но друго е да сътворим,

това, кое в сърце желаем,

наяве да направим ний;

 

Наивници сме, твърде слаби,

И тъй, се падаме награда,

На паяци, ловци-прикрити,

Да, Ний сме техните наслади,

Да грабят
       и да лъжат
               сите.
                      Морал те нямат.
                             Ни пощада.