Прошепнах в мрака някаква молитва,
и моя глас разнесе се така,
тъй както прясно мляко
в кофа плитка,
но в стаята, все пак, бе тъмнина;

Изстинах там, в оная тъмна вечер,
под каменни стени върху легло,
над мен макар да беше пътят Млечен,
го гледах и ми беше все едно;

В молитвата желание не чувствах,
и в Бог не вярвах, ни едничък миг,
но нещо в мене търсеше Безкрая,
и диреше го с онзи молещ вик;

Без цел, без смисъл,
времето минава,
в един и същ
безкраен кръговрат,
и времето изстрелва се така,
че чувствам го понявга като враг,

тъй както реактивната ракета
в космическа,
безкрайна тъмнина,
там литват,
ето,
нашите молитви,
сред всички нажежени светила;

Там няма Бог,
във Космоса далечен,
но има студ,
и лава,
камъняк,
безкраен леден прах,
и обич няма,
усмивки няма,
нито влюбен смях,
ни детските очи,
наивни,
крехки,
ни стрък зелен
от гъвкава трева,
ни праскова,
и после лепкат пръсти,
там няма нищо,
нищо от това.

Защо, тогава, Космос -
ни привличаш?
Защо си тъй мечтателно красив?
Ти наш’то съществуване отричаш,
защото си студен и мрачно сив,
и дъх един ни бих могъл да взема,
а камо ли… да пиша и поема,
но ето че примамваш ни така,
тъй както най-прекрасната мечта…

С какво ни мамиш?
И какво ни даваш?
Ний отговори 
искаме от теб!
Но ето че във тебе
се съмнявам,
съмнявам се,
защото съм човек,
във твойте бездни,
че ще да открием,
това, което дириме така,
тъй както нищо друго,
дето дирим,
но ти прикриваш
свойта Светлина…


Не е едничък ключ,
а са милиарди,
че много са човешките съдби,
и всяка, зная, себе си тя варди,
защото си е патила, нали?

Но аз, все пак,
на нещо се надявам,
не знам защо,
не знам и на кого,
на Космоса
надеждите отдавам,
и правя го,
незнаейки защо…

Объркан,
като старец,
като риба,
захвърлена на сушата една,
объркала след бурята си пътя,
но не на място -
птица във вода;

Ти, Космосе,
макар и неприветлив,
все пак си тук,
навсякъде,
във нас,
издигам глас,
и свързвам се с Безкрая,
защото аз студен съм в тоя час,
тъй като със стъклото заледено
не би могъл да стоплиш вечерта,
дошлия гост,
пристигнал отдалече,
във зимата със тъничко елече…

Но стига вече;
Тез абстрактни мисли
ще вземем друга вечер да ги бистрим;

За Бог,
За Космос,
ний не ще отсъдим,
дордето сме заети да се съдим,
и в другите да дирим мрачина,
макар във нас самите да я крием…

В теб, Космос,
няма нищо от това…

В теб, Космос,
няма чувства,
няма злоба,
усмивка няма,
нито прямота,
в теб няма нищо,
ала ти си Всичко,
в теб няма нищо,
нищо от това.

Не е за старци тук. В прегръдка слети

са младите. В горите птича гмеж

се ражда и умира с песни. Свети

в морето люспест, гъст водовъртеж.

Звяр, птица, риба — всички славят лете

живот и смърт, заченат плод и леш,

и твар до твар сред тоя транс се смее

на интелекта, който не старее.

 

Окаян дом е старческото тяло.

Палто на прът — освен ако душата

с ръце не плесне още отначало

и не възпее вехтата си вата.

А за певците важна е изцяло

на школите им старата позлата.

Затуй морята с кораб прекосих

и своя свят Византион открих.

 

О, мъдреци сред огъня на Бога,

стоящи върху златостенна жар,

в спирала строга извийте се в чертога

и си стъкмете с песни в мен олтар.

Сърцето ми стопете! В изнемога

и вързано за простосмъртна твар,

не се познава то! И нека в края

сред ръкотворна вечност засияя.

 

Напусна ли природата, в кожуха

на стара същност няма да се грея,

освен ако чрез гръцки майстор в куха

златокована форма оцелея —

на сънен император за разтуха.

Или от златна клонка ще възпея

за пред велможата, призван да съди,

каквото е било, е, и ще бъде.

Затворих се във себе си така,

Тъй както груб престъпник се заключва;

Понякога е по-добре така,

Отколкото с познати покрай бъчва;

 

Заключих се, но ето ме, здравей,

Съзирам те през малката ключалка.

Коя си? Разкажи ми, не немей,

Тук тъмно е – светни ми със запалка.

 

Аз знам защо заключих се, а ти?

Към хората защо се ти заключи?

Другари не намери ли, кажи?

Нима и ти, другарке, не сполучи?

 

Понякога е по-добре така,

отколкото с познати покрай бъчва;

Понякога е по-добре така,

но все пак, ми е някак,

малко мъчно…

 

Защото знам мъдрецът как мълчи,

И мислите му тъмни ги познавам,

Не иска да говори, и уви,

Разбирам го,

И даже – уважавам…

 

Защо така се случва?

Аз не знам;

И честичко си мисля,

и се питам,

но с моя малък,

тъй нищожен глас,

не искам ни да шепна,

ни да викам,

 

защото уморен съм,

от това,

от всичките вседневни дреболии,

от спуканата гума на кола,

от мръсните ми кухненски чинии,

от дрехите, вседневното пране,

от някаква отстъпка в магазина,

 

от всичко, тъй нищожно,

дето Е,

от дребното,

което време взима;

 

Не ще да думам,

искам да мълча,

И искам все по-малко да говоря,

че думите си губят тежестта,

когато ги изстрелваме на воля;

По разни дребнотемия,

така,

тъй времето си губим безпощадно,

 

А то лети,

не пита: „За кога“,

яде минути,

То е вечно гладно….

Точно тук не искам нищо;
Нито върхове,
дори и сила - не;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 
дай ми чаша
пълна със маслини,
дай ми хляб
и малко вино;
 
книга и поляна;
слънце и трева;
може би и мъничко вода;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 

Тъй както цветето цъфти,

Когато пролет го целуне,

Така и нещо в мен трепти,

Гласчето ти когато звънне…

 

И казвах ти – ще замълча,

Обичам, мила, да те слушам,

И няма ли те,

Пролетта,

Изсъхва и настава суша…

 

Ела със мен да полетим

На облачето на крилете,

Един на друг да си дарим,

Любов – най-свидничкото цвете…