Заблудите на младия човек

отиват си понявга

с младостта му,

и детската наивност

във душа му,

отстъпва на практичността една,

която ми се струва някак грозна,

на фона на предходна красота,

която бе рисувана,
наивно,

от трепети младежки чисти най,

но идва край на всякоя заблуда,

и тъкмо днес това не ме учудва;

 

 

Студени са ръцете ми така,

тъй както камък

в зимна, ледна вечер,

тъй както в Антарктида

плаващ глетчер,

се плъзгам по студената вода,

и тя е дом, и майка, и подкрепа,

и нищо друго, нищичко не знам,

студен съм днес,
сърцето ми не трепва,

убиец съм,
без капка жал,

без плам;

Кажи в кое намираш
твоя смисъл?
В познание,
в пари
или във брак?

Съдбата ни поглежда
достолепно
и връща се след миг
във своя мрак -
невидима
за взора ни човешки,
безмилостна
към всичките ни грешки;

 

 

Какво ми дават всички тия книги?

Хвърли ги във огнището сега,

разкъсай ги,

без жал унищожи ги,

Аз знаеш ли….
не искам веч да знам,
това тежи,
тежи на рамената,
а мислех, че ще бъде
като в храм -
една такава
крехка тишина,

спокойствие,
хармония,
блаженство,

но няма нищо,
нищо от това,
тъмата е ужасна
и беззвездна…


Ужасна тежест,

в моя ум,

в сърцето,

не зная вече -

има ли душа,

а Бог,

а Друго?

Може би Всемирът?

А може би Енергия?

Не знам.

Така съм се загубил,

че не искам

да търся нищо,

Дявол,

или Храм.

 

 

 

Сега кажи,

кажи,

какво си мислиш?

Къде си ти,

по пътя си,

кажи?
Но не на мен,

за тебе съм нищожен,

за тебе, знам,

най-важният си Ти;

 

 

 

Човекът, разкажи,

от що се движи?
Постъпките са

користни, нали?

И все за нещо,

дето няма смисъл,

ах,

как сме се объркали,

нали?

 

 

 

Какво ще стане с нас,

със теб,

със мене,

след миг един,

след месец или два,

след 5 години,

или пък след десет?

Все тичаме,

защо и докога?

 

 

Къде ни води пътят,
все безкраен,

къде ще идем,

и какви ще сме?

Небето, знам,

отдавна не е краят,

и няма край,

и няма и начало,

и всичко е в ума ни,

като цяло…

 

 

Подреждам своя

скромен безпорядък

из белите,

и тихите листа,

 

и ето тук безшумно,

плахо падат,

едно след друго

трепетни слова;

 

 

че аз нетърпелив съм,

да рисувам,

със словото

картина не една,

 

 

и пишейки,

със думи да танцувам,

във музика,

окриляща духа;

 

Светът е хубав,

толкова е хубав,

светът е знам,

рисунка на дете,

 

и щастието

нищичко не струва,

усмихнати ръчички,

и лице.

 

 

Ела да се посмеем

над нещата,

над всичко дребно,

мъничко,

край нас;

 

 

Когато е налегнала

тъгата,

все пак смехът

над нея има власт;

 

Да… нека днес

да бъдем… несериозни,
усмихнати и палави деца;

 

 

Стремежите и цели…

са нищожни…

Далечни са,

а ние сме в мига…

Когато млад си,

нямаш ти прегради,

мечтите ти и те

тогаз са млади,

крилати са,

политнали в безкрая

във плен на свойта

прелестна омая;

 

Но после става нещо изведнъж -

незнайно как

се смръщва и небето,

и дъжд дойде,

не зная откъде,

тъй както беше

ясно и прекрасно,

и натежават твоите криле,

с които ти доскоро бе високо,

и пак летиш,

но не така широко,

а някак с натежелите крила,

защото в неочакваната буря

подгизнаха и твоите пера;

 

В един момент
летежът става труден,
и пак летиш,
но вече малко муден,
и някак тромав,
носейки товар,

но вече, някак,
липсва тая жар,
младежката,
наивната,

безкрайна;

 

Макар и да узнал си
всяка тайна,
която би отключила врати,

не дава устрем тая мъдрост плаха,
а дава огорчение, уви;

 

Ще идват бури,
после - ще си тръгват,

а ние, горди птици,
ще летим,

но с времето
перата ще окапват,
и все по-ниско
ние ще кръжим,

дордето някой ден
не ни посрещне
в дома си щедър
майката земя,
и в този миг,
и в този ден
ще знаем,
че вече е ненужно
да мечтаем;

 

 

 

За два часа, на един дъх и неусетно, седнах и написах три стихотворения. Явно са зреели у мен. Едното е това. Мисля за тези неща от дълго време и едва сега съумях да ги изкажа в лирики. "Мълчаливите". Приятно четене.
 
Не, няма нужда
ти да ме ласкаеш,
нито пък с подаръци -
към мен;
 
Какво ще искаш?
Моля те, направо!
Аз моля те,
безкрайно уморен;
 
Все искаш нещо,
който и която;
и все за полза,
вечно за пари;
 
Когато те поканя
на разходка,
това ще се заплаща ли -
кажи?
 
Отдавна съм безкрайно безразличен
към всичко дребно,
що е покрай мен,
 
но ето че
и ден не отминава,
все го виждам,
всеки Божи ден;
 
Че хората са втренчени…
във нищо;
и тичат те след
празна суета;
 
Все грим,
бижута,
рокля и часовник,
и все по-скъпа,
лъскава кола;
 
Така сме се объркали
във всичко,
така сме се оплели,
че не знам;
 
Кое е важно?
И кое е нищо?
Кажи ми… Но че питам ме е срам…
 
Чета редовно,
но съм по-объркан,
и мисля че
не зная нищо аз;
 
Какво да кажа?
Питаш ме за нещо -
но с отговора
днеска ще съм пас;
 
Когато кажа нещо,
ерудиран,
отсреща -
неразбиращи очи;
 
И почва спор,
и после - следва нищо;
И смисълът какъв е - ми кажи… Невежият разбира,
някак, всичко;
а знаещите -
често си мълчат;
 
Понякога си мисля,
че се плашат,
че думите
не ще се разберат;
 
Затуй са тихи;
Как да проговорят,
когато да ги чуе -
няма кой;
 
Невежият се пъчи,
знае всичко,
а знаещият,
тихичък е той…
 
***
 
Още творчески неща от мен на lovelife.bg - Обичай Живота :)

Всяко действие ни води

в нови път и в нови дни,

и каквото те споходи,

сам си го предрекъл ти;

 

Всеки миг, каквото вършиш,

ти чертаеш пътя свой;

и делата ти те правят -
ил подлец, или герой;

 

Този ден къде ще идеш?

Този ден какво ще е?

Днес ще начертаеш утре,

и така чертаеш  -все;

 

Но недей забравяй, друже,

да зачиташ всеки миг,

ти бъди в момента днешен,

ти бъди във всеки миг;

 

Утрото ще дойде, зная,

всяка нощ ще сменя ден,

слънце ще мени луната,

настроенията - мен;

 

Ти бъди във коловоза,

пътя свой преследвай ти,

но дордето го преследваш,

че си тук - благодари;

 

Навици добри изграждай,

книги взимай и чети,

мисленето си изграждай,

себе си познавай ти;

 

После, като станеш Някой,

ти ръката си подай,

и недей се възгордявай,
а на слабия помагай;

 

Много има да се учиш,

много път да извършиш,

много пъти да се спънеш,

много пъти да кървиш;

 

Лесно е да бъдеш Никой;

Трудно е да си Велик;

Лесно е да се откажеш;

Трудно е да продължиш;

 

Всяка пречка те изгражда,

щом я превъзмогнеш ти;

Всяка пречка в теб създава

Бъдеще и Висоти;

 

Всяка пречка, щом я минеш,

вече ставаш по-добър;

Милиметър щом изминеш,

доближаваш своя Връх;

 

Но вървежът не е лесен,

нито дава ти гарант,

че животът ще е песен,

нито, че ще е Галант;

 

Питам те - талант какво е?

И в какво добър си ти?

И дали ще се разгърнеш,

и дали ще продължиш?

 

Питам те - какъв ще бъдеш,

след едно и две лета?

А след пет? Или след десет?
Ще израстваш ли? Кога?

 

Нека ежедневно ние
с постоянство да вървим,

да израстваме съзнато,

да Растем и да кървим…