Когато докривее ти -
спокойно,
дълбоко вдишай
глътка въздух ти;
небето виж,
красиво синьо,
знойно,
и имай сили,
имай – да простиш.

Недей се връщай
в старите капани,
които ти нанасят
нови рани,
а в бъдещето ярко
погледни..

И виж се там,
където би се радвал
на свойте
възмечтани висоти!

Не знам защо роден съм на света,
ни знам кога оттук ще си отида,
но нейде там, в душата ми една,
стаил съм свойта чувственост така,
тъй както крием нещо скъпоценно,

а може би, придавайки си вид
на дракон огнедишащ,
ще предпазя,
това, което би унищожил,
веднага щом без бронята изляза.

И нещо скъпоценно крия аз,
и нещо пазя, крехко и рушимо,
кристална чаша, плах човешки глас,
описан и сега, тъй плахо, в рима.

Ако ти си честен – ще те хулят;

Ако кажеш честно – ще ръмжат;

Но ако в лъжата ги похвалиш –

Погледни доволни ще валят.

 

Някога е трудно да си честен;

Друг път, пък е лесно – но наум;

Лесно е, когато си чудесен –

щом в лъжа изричаш щедра дума.

 

Ако замълчиш, когато трябва,

трябва да говориш твърдо ти,

Ти тогаз, тогаз недей се радва –

Нищо че те хвалят с радост вси.

 

Слабият, уви, ще се страхува -
другите живота му плетат;

Думите им – те за него струват
повече от жизненият път…

 

Силният, ура, не се страхува,

с думи щом живота му плетат;

Та това, пред него, то не струва,

Другите да го определят!

 

Винаги избира да е честен;

Критиките, Силният, търпи;

Взира се във слабостите, честно,

и затваря тия рани, вси;

 

Слабият, уви, се оправдава -
вече недоволен и страхлив;

Трудно ли е? Той ще се предава,
и тогава Много Трудно Става!

Ето, зимен вятър брули
сухи, бледи дървеса;
вънка броди скитник, чу ли?
Чу ли стъпките в снега?

Ето, зимен вятър брули
и разстила се мъгла;
Из виелицата, чу ли?
Някой скита във снега.

Ето, зимен вятър брули,
и снежен се сипе вън;
Приказно красиво, чу ли?
Чу ли стъпките отвън?

Ето, зимен вятър брули
и самичък скита той;
Вятър го връхлита, чу ли?
Чу ли кашлица и вой?

Ето, снежна зима брули
и рисува красоти;
Вънка броди скитник, чу ли?
Някой да го приюти!

Ето, зимен вятър брули,
тихичко снежец вали;
Вънка мръсен, дрипав броди - 
кой ли ще го приюти?

Вечер е и аз съм буден още;
не е нощ, но тя ще дойде,
още миг,
и тя ще бъде тук.

 

Ето че притихва и градът,
лекичко снишава се шумът,
докато угасне и заспи,
и притихне, за да се събуди
рано утре – и да ни пробуди;

Нощем обикалям често сам,
там където няма никой, нищо;
нощем обикалям в тишина,
около смълчаното игрище.

Нощем, де свенливата луна,
леко, срамежливо се подава,
в тихите, дълбоки небеса,
ето светлината ни огрява…

 

Аз далеко гледам и мълча,
все съм тъй, смълчан съм,

от години,

знаеш ли.. понякога градът,
чувствам го по-празен
от пустиня…

Всеки е забързан, а и аз -
тичайки, напред-назад,
изгарям,

и когато срещне ме познат,
“- Бързам” – тъй набързо отговарям,
а и той – забързан като мен,
махна ми и се отдалечава,

и забравих – кой ли беше той?
Името не помня оттогава…

Но какво, какво ли ни остава?
Няма край безкрайната борба,
нито миг останал за почивка,
и ако поспреш за веселба -
после ти се връща многократно,
работа, и все така, така…