Затворих се във себе си така,

Тъй както груб престъпник се заключва;

Понякога е по-добре така,

Отколкото с познати покрай бъчва;

 

Заключих се, но ето ме, здравей,

Съзирам те през малката ключалка.

Коя си? Разкажи ми, не немей,

Тук тъмно е – светни ми със запалка.

 

Аз знам защо заключих се, а ти?

Към хората защо се ти заключи?

Другари не намери ли, кажи?

Нима и ти, другарке, не сполучи?

 

Понякога е по-добре така,

отколкото с познати покрай бъчва;

Понякога е по-добре така,

но все пак, ми е някак,

малко мъчно…

 

Защото знам мъдрецът как мълчи,

И мислите му тъмни ги познавам,

Не иска да говори, и уви,

Разбирам го,

И даже – уважавам…

 

Защо така се случва?

Аз не знам;

И честичко си мисля,

и се питам,

но с моя малък,

тъй нищожен глас,

не искам ни да шепна,

ни да викам,

 

защото уморен съм,

от това,

от всичките вседневни дреболии,

от спуканата гума на кола,

от мръсните ми кухненски чинии,

от дрехите, вседневното пране,

от някаква отстъпка в магазина,

 

от всичко, тъй нищожно,

дето Е,

от дребното,

което време взима;

 

Не ще да думам,

искам да мълча,

И искам все по-малко да говоря,

че думите си губят тежестта,

когато ги изстрелваме на воля;

По разни дребнотемия,

така,

тъй времето си губим безпощадно,

 

А то лети,

не пита: „За кога“,

яде минути,

То е вечно гладно….