Прошепнах в мрака някаква молитва,
и моя глас разнесе се така,
тъй както прясно мляко
в кофа плитка,
но в стаята, все пак, бе тъмнина;

Изстинах там, в оная тъмна вечер,
под каменни стени върху легло,
над мен макар да беше пътят Млечен,
го гледах и ми беше все едно;

В молитвата желание не чувствах,
и в Бог не вярвах, ни едничък миг,
но нещо в мене търсеше Безкрая,
и диреше го с онзи молещ вик;

Без цел, без смисъл,
времето минава,
в един и същ
безкраен кръговрат,
и времето изстрелва се така,
че чувствам го понявга като враг,

тъй както реактивната ракета
в космическа,
безкрайна тъмнина,
там литват,
ето,
нашите молитви,
сред всички нажежени светила;

Там няма Бог,
във Космоса далечен,
но има студ,
и лава,
камъняк,
безкраен леден прах,
и обич няма,
усмивки няма,
нито влюбен смях,
ни детските очи,
наивни,
крехки,
ни стрък зелен
от гъвкава трева,
ни праскова,
и после лепкат пръсти,
там няма нищо,
нищо от това.

Защо, тогава, Космос -
ни привличаш?
Защо си тъй мечтателно красив?
Ти наш’то съществуване отричаш,
защото си студен и мрачно сив,
и дъх един ни бих могъл да взема,
а камо ли… да пиша и поема,
но ето че примамваш ни така,
тъй както най-прекрасната мечта…

С какво ни мамиш?
И какво ни даваш?
Ний отговори 
искаме от теб!
Но ето че във тебе
се съмнявам,
съмнявам се,
защото съм човек,
във твойте бездни,
че ще да открием,
това, което дириме така,
тъй както нищо друго,
дето дирим,
но ти прикриваш
свойта Светлина…


Не е едничък ключ,
а са милиарди,
че много са човешките съдби,
и всяка, зная, себе си тя варди,
защото си е патила, нали?

Но аз, все пак,
на нещо се надявам,
не знам защо,
не знам и на кого,
на Космоса
надеждите отдавам,
и правя го,
незнаейки защо…

Объркан,
като старец,
като риба,
захвърлена на сушата една,
объркала след бурята си пътя,
но не на място -
птица във вода;

Ти, Космосе,
макар и неприветлив,
все пак си тук,
навсякъде,
във нас,
издигам глас,
и свързвам се с Безкрая,
защото аз студен съм в тоя час,
тъй като със стъклото заледено
не би могъл да стоплиш вечерта,
дошлия гост,
пристигнал отдалече,
във зимата със тъничко елече…

Но стига вече;
Тез абстрактни мисли
ще вземем друга вечер да ги бистрим;

За Бог,
За Космос,
ний не ще отсъдим,
дордето сме заети да се съдим,
и в другите да дирим мрачина,
макар във нас самите да я крием…

В теб, Космос,
няма нищо от това…

В теб, Космос,
няма чувства,
няма злоба,
усмивка няма,
нито прямота,
в теб няма нищо,
ала ти си Всичко,
в теб няма нищо,
нищо от това.