Това, което, ето,

беше вчера,

днеска вече никъде 

не е,

 

и сякаш, че са минали години,

а ден, а два,

отминаха, поне;

 

така, стрелката черна,

циферблатът,

часовникът секундите брои,

 

препускаш Време,

спускаш се,

не чакаш,

а ето, че те викам,

чакай, спри…

 

Не се обръщаш,

няма те, 

не искаш,

загърбваш ме

с една студенина,

 

което беше вчера,

днес е спомен,

което беше вчера

е тъма…

 
 

Не виждам в нея,

тъне тя в забрава,

и хората,

които бяха там,

 
 

и мислите ми глупави,

нездрави,

и мигове,

в които чувствах срам;

 
 

И много други,

странни, разни чувства,

ситуации, 

познанства не едно,

 

това е то,

далечното пространство,

и някога, било е,

мисля,

то…

 
 

Било ли е?

Наистина, било ли?

 

Как мина то,

за миг един, така,

тъй както в полет,

бърз,

на хищна птица,

плъзгаща се

в сини небеса,

 
 

от погледа ми,

ето, 

тя се губи,

и уж е тук,

а вече,

не, не е;

 
 

такива сте,

минути,

и секунди,

уж тук сте,

а в ръцете ни не сте,

 
 

но полза няма

твърде да се мисли,

за старите,

отминалите дни,

 

поуките дано да ги осмислим,

и бъдещето с тях да изградим;

 
 

Изкуство е,

да Бъдеш Тук,

Възторжен,

 

на Всеки Миг

Живота Посветил,

 

към Минало,

към Бъдно,

Невъзможен,

 

на Тоя Миг

тъй,

Всичко

Подарил…

 
 

Какво са,

питам,

Бъдните ни цели,

и в бъдещето

ний дали ще сме?

 
 

Дордето с теб сме живи,

и сме цели,

да Бъдем,

да Живеем,

от Сърце!