Във храма ти възторжен влязох
и моя дух ти посветих,
и ето, и сега, прекрасна,
за тебе пиша моя стих.

 

Повярвах ти,
ах,
как ти вярвах,
безумно и наивно аз,
и колко дни,
и колко нощи,
за теб трептеше
моя глас!

А теб те няма?
Де отиде?
Нима избяга от света?
И може би на друго място
отиде с твойта чистота?

Читателят сега се чуди -
какви ги пише тоя луд?
Побъркан е, така се види,
защо това е писал тук?

Но аз ти казвам,
тъй,
сърдечно,
за друго мисля и трептя,
не е за обич, и за ласки,
а Правда искам във света!

 

Навсякъде лъжи и маски,
и схеми грозни – за пари,
и алчност ненаситно-властна,
и още повече лъжи!

 

Човекът слаб е…
Толкоз слаб е…
Че брат си ще разкъса той,
и с вик от грозната победа
ще чуеш вълчия му вой!

Но може би пък аз съм в грешка.
Но може би съм увреден!
Разбирам, че и аз съм пешка,
и аз кат другите съм в плен.

Машината на обществото
ще смели всички на кайма,
продукти сме на пошлостта,
но виждаме ли го това?

Било е тъй.
И занапред ли?
Върни се с книгите назад,
чети за Рим,
за други сетне,
и теб ще те обвие срам!

Империя велика,
казват,
а казват ли ти за кръвта?
И колко роби бяха стрити
безмълвни някъде в прахта?

Но не по Рим, а тъй, по принцип,
бунтува нещо все у мен,
защото знам,
без Правда, братко,
студен е следващият ден!

Какво си мислиш?
Думи празни?
Че как скроява се света?

Нима от някаква случайност?
Или пък е от мисълта?

Помислил някой… да убие!
И брата си заколил той!

А някой друг решил да трогне
с дела прекрасни близък свой!

И ето, тея двете случки -
вся носи своя резултат:
Едната води смърт ужасна,
а друга пък усмивка ясна…

Затуй, аз пак се убеждавам,
и искам теб да убедя,
чети,
       чети,
              мисли дълбоко,
                             и чуден ще ни е света!

Наивник съм.
В идеализъм.
И често разгневен съм аз.
Чета и знам.
Чета и виждам.
И ето, чуваш моя глас!

 

И нека гласове се чуват,
и нека гласове трептят,
и Правдата да тържествува,
и чуден ще ни е светът!