Бачках. Уморих се. Прибрах се. Седнах и написах едно стихотворение. Като пиша съм много спокоен. Някак - омиротворен. Даже... от много време насам - творбите сами се пишат. Идват някъде дълбоко от мен. Може би подсъзнателно. Не знам. Не разбирам тези неща. Просто ги канализирам в лирики. Доколкото мога. Приятно четене :)
 
Природата
 
Скалите срещат гребена вълнист
И ето, той облива ги във пяна,
тъй крехки са, във шепата му – лист,
а в острите им ръбове – закана!
 
Тъй буря ражда странните вълни,
които се вълнуват и лудеят,
и кораби потапят те за миг,
и никога за нищо не милеят!
 
Природата е звяр, ще кажеш ти,
когато тя отправи ти закана,
когато гръмотевици, вълни,
вилнеят с електричество и пяна…
 
Но аз видях в жестокия им рев,
видях в пороя нещо хармонично,
видях един прекрасен, жив напев,
и чувствах го дълбоко в мене, лично…
 
Там няма зло, в оная лъвска паст,
която все разкъсва, възмущава,
и няма зло във морските вълни,
и няма в електрическата пяна…
 
Природата бе дълго преди нас,
и дълго тя след нас ще да остане,
не бихме я заключили със власт,
с вериги не – каквото и да стане!
 
Прекрасна е, и в нея няма зло,
Възмездие – ни дума, ни усмивка,
но има хармонично естество,
и има я енергията чиста…
 
И аз, тъй плах,
оглеждам се сега,
за всичките ѝ грубости,
закани,
и вече не надигам даже глас,
приемам го – каквото и да стане…
 
Но кой съм?
Прашинка и муха.
Нищожна плът,
частица от Всемира.
И кой ли път да хвана?
Няма път.
Във пътя съм.
И пътят ме намира…
 
 
***
Още творчески неща от мен на lovelife.bg - Обичай Живота!