На имащите. И на стремящите се.

Измамен свят. И вярата – и тя е.
И всичко се изменя, и руши,
в душата ми какво ли е?
Тъга е. И може и при тебе е, нали?

Видях ужасно нещо да приижда,
покрито от безкрайна суета;
чудовищно…изяжда, не но вижда…
изяжда тя сърцето си сама…

Сърцето не тупти ли – ще угаснеш;
Сърце щом няма – няма те и теб;
Човешко е да лъжем се това е…
за всеко малко залъче от хлеб…

Но не за хлеба, все за суетата -
сме втурнати в безкрайната борба…
затуй на мен, в сърцето и в душата,
от дълго е налегнала тъга…

Защо, аз питам, трябва да сме важни,
защо да се показваме, кажи?
Аз мисля, че това е маловажно…
А ти как мислиш? Моля те, кажи!

 

Аз…нямам със кого да разговарям -
за малките, но важните неща…
И ето, седнал, книгата отварям,
и втурвам се към някакви места…

Все там, назаде, виждам стари грешки,
все същите, от толкова лета,
и все се казва: „то е тъй човешко,
когато те обземе гордостта“…

Не знам, не зная, нищичко не зная;
И моля те, със мене не спори;
Какво си мислиш? Няма да гадая.
Като ми прямо, моля те, кажи!

 

Какво те мъчи? Пак ли тая гордост?
Със кой се състезаваш и защо?
Дали си придобил имане много?
И искаш да надминеш ти кого?

 

Какво те мъчи? Разни придобивки?
Нима са важни колкото зрънце?
Не искам нищо, не, не искам нищо,
освен едничка книга и небе.

 

Защо да трупам? Кой ли да надмина?
И смисъл ще намеря ли в това?
Природата я мъчим, ще загине,
от моята, от твоята ръка!

 

Колата ти е хубава, така е.
Метал прекрасен, някакво парче…
Но по-красиво, вярвай ми, това е -
чистото, любящото сърце!

Обичай всичко живо под небето,
дърветата, тревите и калта,
пази живота, и недей убивай
природата със свойта суета.

 

Какво е нужно, драги, на човека?
В капаните недей се хващай ти.
И вместо със ненужни разни вещи,
със книги мъдри ти се обгради!