Поканих те в дома си,
моя Съвест,
и ти дойде,
безмълвна, като лъч,
но в твоето отсъствие
цареше жлъч,
и може би тъга
по твойта липса.

Но ето – днес си тук
и те повиках,
и вслуша се
във повика ми ти,
но все пак ти забави се,
нали?

***

Когато съм неясен,
те обърквам,
и себе си обърквам
аз така;

И ти не знаеш -
днес с кого говориш?
А може би говориш
си сама?

Но твоят Събеседник,
приближи се,
и жадно ти разказа
случка нова,

за обич,
за тъга,
и за отрова…

И думите му ти ги възприе,
без сянка от съмнение
се вслуша,
макар че и във тях цареше суша…

И в своята история
объркан,
все лутайки,
досущ като побъркан,
като незнаещ
и нехаещ,

неразбиращ
и от свойто неразбиране
умиращ…

***


Не знам защо дойде…
Защо дойде?
И де ли да те приютя?
Не знам къде...

Нали на гостите си трябва ний
от себе най-доброто да дадем?
Но нямайки, тогава, може би,
тогава, да си кажем просто сбогом?

Сбогом,
моя Съвест,
Сбогом, мила…