Думите, които сам изричам,

те оформят нещичко у мен,

казвам ги уверено,

не сричам,

без да съм докрая 

убеден;

 

казвам ги уверено,

не помня,

как у мен родиха се така,

както в пролетта

израства цвете,

някъде из рохката земя;

 

 

както в лято топло,

нежно слънце,

сгрява вледененото сърце,

блага дума

мъничко е зрънце,

тя ни води някъде,

къде?

 

 

Както в есен,

гледайки листата,

неща научаваме за нас,

 

 

както в зима,

нейде в пустотата,

дето няма пламък,

няма глас,

 

 

дето буря властва над земята,

с царски заснежения воал,

думите са цяло друго царство,

думите във мен са повик цял,

 

думите са нещо неразбрано,

нещо друго,

някъде у нас,

всяка дума носи своя благост,

всяка дума носи своя глас..