Думите, които сам изричам,
те оформят нещичко у мен,
казвам ги уверено,
не сричам,
без да съм докрая
убеден;
казвам ги уверено,
не помня,
как у мен родиха се така,
както в пролетта
израства цвете,
някъде из рохката земя;
както в лято топло,
нежно слънце,
сгрява вледененото сърце,
блага дума
мъничко е зрънце,
тя ни води някъде,
къде?
Както в есен,
гледайки листата,
неща научаваме за нас,
както в зима,
нейде в пустотата,
дето няма пламък,
няма глас,
дето буря властва над земята,
с царски заснежения воал,
думите са цяло друго царство,
думите във мен са повик цял,
думите са нещо неразбрано,
нещо друго,
някъде у нас,
всяка дума носи своя благост,
всяка дума носи своя глас..