Заблудите на младия човек

отиват си понявга

с младостта му,

и детската наивност

във душа му,

отстъпва на практичността една,

която ми се струва някак грозна,

на фона на предходна красота,

която бе рисувана,
наивно,

от трепети младежки чисти най,

но идва край на всякоя заблуда,

и тъкмо днес това не ме учудва;

 

 

Студени са ръцете ми така,

тъй както камък

в зимна, ледна вечер,

тъй както в Антарктида

плаващ глетчер,

се плъзгам по студената вода,

и тя е дом, и майка, и подкрепа,

и нищо друго, нищичко не знам,

студен съм днес,
сърцето ми не трепва,

убиец съм,
без капка жал,

без плам;

Кажи в кое намираш
твоя смисъл?
В познание,
в пари
или във брак?

Съдбата ни поглежда
достолепно
и връща се след миг
във своя мрак -
невидима
за взора ни човешки,
безмилостна
към всичките ни грешки;

 

 

Какво ми дават всички тия книги?

Хвърли ги във огнището сега,

разкъсай ги,

без жал унищожи ги,

Аз знаеш ли….
не искам веч да знам,
това тежи,
тежи на рамената,
а мислех, че ще бъде
като в храм -
една такава
крехка тишина,

спокойствие,
хармония,
блаженство,

но няма нищо,
нищо от това,
тъмата е ужасна
и беззвездна…


Ужасна тежест,

в моя ум,

в сърцето,

не зная вече -

има ли душа,

а Бог,

а Друго?

Може би Всемирът?

А може би Енергия?

Не знам.

Така съм се загубил,

че не искам

да търся нищо,

Дявол,

или Храм.

 

 

 

Сега кажи,

кажи,

какво си мислиш?

Къде си ти,

по пътя си,

кажи?
Но не на мен,

за тебе съм нищожен,

за тебе, знам,

най-важният си Ти;

 

 

 

Човекът, разкажи,

от що се движи?
Постъпките са

користни, нали?

И все за нещо,

дето няма смисъл,

ах,

как сме се объркали,

нали?

 

 

 

Какво ще стане с нас,

със теб,

със мене,

след миг един,

след месец или два,

след 5 години,

или пък след десет?

Все тичаме,

защо и докога?

 

 

Къде ни води пътят,
все безкраен,

къде ще идем,

и какви ще сме?

Небето, знам,

отдавна не е краят,

и няма край,

и няма и начало,

и всичко е в ума ни,

като цяло…