Вечер е и аз съм буден още;
не е нощ, но тя ще дойде,
още миг,
и тя ще бъде тук.

 

Ето че притихва и градът,
лекичко снишава се шумът,
докато угасне и заспи,
и притихне, за да се събуди
рано утре – и да ни пробуди;

Нощем обикалям често сам,
там където няма никой, нищо;
нощем обикалям в тишина,
около смълчаното игрище.

Нощем, де свенливата луна,
леко, срамежливо се подава,
в тихите, дълбоки небеса,
ето светлината ни огрява…

 

Аз далеко гледам и мълча,
все съм тъй, смълчан съм,

от години,

знаеш ли.. понякога градът,
чувствам го по-празен
от пустиня…

Всеки е забързан, а и аз -
тичайки, напред-назад,
изгарям,

и когато срещне ме познат,
“- Бързам” – тъй набързо отговарям,
а и той – забързан като мен,
махна ми и се отдалечава,

и забравих – кой ли беше той?
Името не помня оттогава…

Но какво, какво ли ни остава?
Няма край безкрайната борба,
нито миг останал за почивка,
и ако поспреш за веселба -
после ти се връща многократно,
работа, и все така, така…