Изкуството да бъдеш в този миг,

тъй важно е,

макар и със тревога

да мислим често в утрешния ден,

не сбъдва се страха ни,

но за Бога,

защо е той у теб,

или у мен,

макар и да не е осъществен;

 

Излиза че бълнуваме

наяве,

което не желаем,

ти и аз,

гласът ни и умът ни

все се скитат,

из този студ,

из този лед и мраз,

но нашите тревоги ни не питат,

а шепнат ни с коварния си глас,

това, което най-ни плаши, нас;

  

Понякога, излиза, че не бива,

не бива да се вслушваме у тях,

с упорство да окажем съпротива?

Не бива, утвърждава май ги тя,

затуй, със лист и синя химикалка,

най-лесно е, в подробности дори,

самички да опишем всичко, ясно,

най-страшното,

ужасното, дори,

което в нас самите път открива,

и често място в мислите пробива;

  

 

Когато осъзнаем си абсурда,

на черните си мисли,

на това,

което изтощава, изнемогва,

меката ни, крехката душа,

тогава бихме ний могли,

накрая,

без друга цел,

сами да разберем,

да някога, от този свят ще литнем,

във бездната ще идем,

ние с теб,

но тая смърт,

която най ни плаши,

със всички производности дори,

провалите, които не са "наши",

а опит е, чрез който се градим;

  

 

Умът могъл би

лесно да ни срине,

тревогите не ще да ни спасят,

и щастието тъй ще ни подмине,

крилете ни във болка ще горят,

и пътят ни, къде ли ще отидем,

когато все си мислим за това,

за бъдеща и властна неизбежност,

макар да не е станала сега;

 

 

Всеки път,

когато заговорим,

глупави баналности, неща,

по-добре въобще да не говорим,

по-добре да бъде тишина,

вместо във едни такива, дребни,

мънични, безмислени неща,

ние с тебе, ето, да се втренчим,

даже и неискайки това;

 

 

Времето е ценно,

ще ти кажа,

времето е ценно,

осъзнах,

ценно е, монета на размяна,

всеки миг, секунда, го разбрах,

всеки миг безкраен е,

с богатство,

щом сме тук,

и щом и ти си с мен,

думите ни, нека не са бягство,

нека сме във смисленото с теб;

 

 

То, което няма смисъл,

няма,

нека пренебрегнем го,

дори,

няма нищо тука,

няма драма,

няма нищо,

дето да тежи;

 

Всеки ден е ценен

и безкраен,

щом съм с теб,

и щом и ти си с мен;

 

 

Нека е със чар един,

направен,

не банален,

с теб,

или пък с мен;

Недей да си мълчиш,

когато виждаш

на неправда сивата ръка,

 

когато някой с грубост

и жестокост

причинява

дригиму злина;

 

 

Днес е той,

а утре кой ще бъде?

 

Може би пък утре ще си ти?

 

Днес не вярваш,

но пък идва утре,

и сега на мястото си ти;

 

 

Силният над слабия да властва,

вместо да помага,

да крепи,

 

 

да владее,

грабейки безстрастно,

без да го възпираме, нали?

 

 

Днес е той,

а утре ще е други?

 

Може би пък утре

ще съм аз?

 

Ако съм останал

слаб,

безволен,

май ще съм,

без силата, без глас;

 

 

Ако не налагаме за всички

в правдата еднаквия аршин,

може би ще дойдат скоро дни,

във които нас ще ни боли;

Думите, които сам изричам,

те оформят нещичко у мен,

казвам ги уверено,

не сричам,

без да съм докрая 

убеден;

 

казвам ги уверено,

не помня,

как у мен родиха се така,

както в пролетта

израства цвете,

някъде из рохката земя;

 

 

както в лято топло,

нежно слънце,

сгрява вледененото сърце,

блага дума

мъничко е зрънце,

тя ни води някъде,

къде?

 

 

Както в есен,

гледайки листата,

неща научаваме за нас,

 

 

както в зима,

нейде в пустотата,

дето няма пламък,

няма глас,

 

 

дето буря властва над земята,

с царски заснежения воал,

думите са цяло друго царство,

думите във мен са повик цял,

 

думите са нещо неразбрано,

нещо друго,

някъде у нас,

всяка дума носи своя благост,

всяка дума носи своя глас..

 

 

Понякога,

сам,

в празната си стая,

когато си отдръпнат,

от това,

което всички други,

жадно търсят,

от дивата суетност

на света;

 

 

Понякога,

самичък ще откриеш,

отговор,

и смисъл,

а и път,

от извора на Чистото

ще пиеш,

и няма да си ти

на Кръстопът;

 

 

Понякога,

когато няма никой,

тъй лесно, 

леко,

думите вървят,

не се върти светът

безумно бързо,

и няма рани,

дето да кървят;

 

 

Понякога,

самичък,

не самотен,

ще бъдеш тъй безкрайно

утешен,

и няма да се чувстваш

тъй сиротен,

отчаян от постъпки,

уморен;

 

 

Понякога,

когато разговаряш,

със себе си

в покой и тишина,

душата си за Истини отваряш,

с някаква безкрайна яснота;

 

 

Без друго,

няма друг,

и няма място,

които в теб покой да донесат,

но как да си със себе си наясно,

когато непрестанен е шумът?

 

 

Ти миг си дай,

безвремие безцелно,

на простична,

самотна тишина,

лекува тя,

когато изтощена,

окапала е,

твоята душа…