Това, което, ето,

беше вчера,

днеска вече никъде 

не е,

 

и сякаш, че са минали години,

а ден, а два,

отминаха, поне;

 

така, стрелката черна,

циферблатът,

часовникът секундите брои,

 

препускаш Време,

спускаш се,

не чакаш,

а ето, че те викам,

чакай, спри…

 

Не се обръщаш,

няма те, 

не искаш,

загърбваш ме

с една студенина,

 

което беше вчера,

днес е спомен,

което беше вчера

е тъма…

 
 

Не виждам в нея,

тъне тя в забрава,

и хората,

които бяха там,

 
 

и мислите ми глупави,

нездрави,

и мигове,

в които чувствах срам;

 
 

И много други,

странни, разни чувства,

ситуации, 

познанства не едно,

 

това е то,

далечното пространство,

и някога, било е,

мисля,

то…

 
 

Било ли е?

Наистина, било ли?

 

Как мина то,

за миг един, така,

тъй както в полет,

бърз,

на хищна птица,

плъзгаща се

в сини небеса,

 
 

от погледа ми,

ето, 

тя се губи,

и уж е тук,

а вече,

не, не е;

 
 

такива сте,

минути,

и секунди,

уж тук сте,

а в ръцете ни не сте,

 
 

но полза няма

твърде да се мисли,

за старите,

отминалите дни,

 

поуките дано да ги осмислим,

и бъдещето с тях да изградим;

 
 

Изкуство е,

да Бъдеш Тук,

Възторжен,

 

на Всеки Миг

Живота Посветил,

 

към Минало,

към Бъдно,

Невъзможен,

 

на Тоя Миг

тъй,

Всичко

Подарил…

 
 

Какво са,

питам,

Бъдните ни цели,

и в бъдещето

ний дали ще сме?

 
 

Дордето с теб сме живи,

и сме цели,

да Бъдем,

да Живеем,

от Сърце!

Във всеки ден откривам Ново Чудо,

със всеки взор,

дори и с всеки дъх,

 

Каквото и да търсим,

ще открием,

дордето с вас,

приятели,

сме тук.

 

Елате с мен, за малко, на разходка,

за час един, за час или за два,

със бодрост във очите и с походка,

някъде в зелената гора.

 

Елате с мен,

за малко да се скрием,

до извора да идем ние с вас,

хармония дълбока да отпием,

спокойствието, то да е у нас…

 

Не знам за вас,

но аз съм пренаситен

от цялата вседневна суета,
забързани са хората, 

колите,

 

препускаме,

изпускайки мига.

 

И ето, търся нещичко,

духовно,

възвишено,

божествено дори,

 

 

 

вседневието често е отровно
и някак омерзително, нали?

 

 

Съвет ви искам,

как да се живее

в бездушно материално общество,

че златото ли в песни да възпея,

че даже, 

без желание едно?

 

 

Животът има логиката своя,

и хиляди причини, разбери,

се крият зад пътеката, завоя,

в която сме уседнали, нали?

 

 

Как искам… 

да сме малко по-съзнати,

и може би, и малко по-добри,

към всичките, към своите събратя,

защото сме такива - 

аз и ти!

 

 

Но може би наивен съм…

Безспорно!

И все така,
един идеалист…

 

 

Животът има логиката своя,

написаното няма тежест - в лист…

 

 

Делата ни отреждат по местата,

не думите, не мислите дори,

каквото вършим, То ще да оформи

още неизлюпените дни….

 

 

Дори да чувствам Обич,

щом убия,

убиец съм,

безспорно е, нали?

 

 

 

Делата ни отреждат по местата,

тъй идат, неизлюпените дни.

 

 

Един ще стане Ангел,

друг път Дявол,

но питам те,

но питам те… а Ти?

Коги парите свръшат,

Усмийни са,

Работа че има занапред;

 

Недей се тервожи,

А излегни се,

И нека ти е убаво на теб;

 

Коги парите свръшат,

Че работим,

а после че го караме сефте,

 

Ке бутаме,

Дордето се изпотим,

И после че отидем на море;

Дойдех сас рейсо,

Станах столечанин,

И често се разождам из градо,

 

Коги че идем в утрото на баниа,

Коги у магазино за месо,

 

 

И грачданин сам,

Уж сам столечанин,

Но се ме тегли мене кам дома,

 

Коги че се изтегнем на тревата,

Коги че плиснем зелева чорба,

 

 

Така, да замирише кат на празник,

Кат дома ми, у милиа обор,

 

И знаа, у градо,

И там е празник,

Но не е кат у село на сабор,

 

 

И викам им,

На теа столечани,

Вий ништо не разбирвате сега,

 

 

Елате ми на село,

Мили,

Драги,

Да видите что е убавина!

Това, което те смущава,

недей да го прегръщаш ти - 

така самичък се лишаваш

от радостите в свойте дни;

 

Махалото непостоянно,

клатушка се напред-назад,

но бурите ще отминават,

и слънцето ще свети пак;

 

Тъй често ний сами творим

в съзнанието страхове,

и бъдеще с неясен изход,

в което няма върхове,

 

но колко е непостоянно,

това, което в нас руши,

спокойствието,

светлината,

и вярата в добрите дни;

 

че трудности ще има,

нека,

човекът е изваян с тях,

животът, нашата пътека,

изпълнен е със всички тях - 

с любов,

със мъка,

и с изкуство,

понякога и със тъга,

понякога със тежко чувство,

а в края си и със смъртта;

 

 

Не знаем ний какво ще стане,

след ден,

след три,

или след пет,

 

за нявга трупаме имане,

надявайки се на късмет;

 

рисуваме картини странни,
изпълнени със суета,

а дните, ето, си минават,
и нека, нека е така;

 

Кажи ми, как ли да живея?
Кажи, какво да избера?
С коя ли книга да се слея,
най-после да го разбера?

 

 

Човекът, знам,

е ненаситен,

това със сигурност го знам,

 

 

и в мен усещам,

че го има,

и ето че ме хваща срам…

 

 

Какво ли повече да кажа?

От де да почна, отсега?

 

Хармония,

и светли мисли,

и да пребъде радостта!