Дойдех сас рейсо,

Станах столечанин,

И често се разождам из градо,

 

Коги че идем в утрото на баниа,

Коги у магазино за месо,

 

 

И грачданин сам,

Уж сам столечанин,

Но се ме тегли мене кам дома,

 

Коги че се изтегнем на тревата,

Коги че плиснем зелева чорба,

 

 

Така, да замирише кат на празник,

Кат дома ми, у милиа обор,

 

И знаа, у градо,

И там е празник,

Но не е кат у село на сабор,

 

 

И викам им,

На теа столечани,

Вий ништо не разбирвате сега,

 

 

Елате ми на село,

Мили,

Драги,

Да видите что е убавина!

Коги парите свръшат,

Усмийни са,

Работа че има занапред;

 

Недей се тервожи,

А излегни се,

И нека ти е убаво на теб;

 

Коги парите свръшат,

Че работим,

а после че го караме сефте,

 

Ке бутаме,

Дордето се изпотим,

И после че отидем на море;

Тъй както зажаднелият жадува

малка чашка,

пълна със вода,

 

хем безценна,

хем тъй много струва,

и каква е нейната цена…

 

Също,

всеки иска нещо скъпо,

мислейки,

че може да плати,

 

често се оказва,

че цената,

май не е по джоба ни,

нали?

 

Често се оказва,

че е скъпо,

не защото нямаме,
нали?

 

А защото знаем

как се плаща - 

искаме ли

ние да платим?

 

Всеки вход,

към нещо възжелано,

струва нещо,

трябва да платим,

 

Всеки си избира

как да плаща

и дали цената му върви;

 

Всеки сам решава

колко струват

неговите цели и мечти,

 

неговата личност

и посока…

 

Принципите,

важните, 

нали?

 

Ако е безплатно - 

кой го плаща?

 

Ако сам го плащаш - 

го цениш;

 

Нищо не е сигурно

и ясно;

 

Знам едно: че всеки ще плати!

Това, което те смущава,

недей да го прегръщаш ти - 

така самичък се лишаваш

от радостите в свойте дни;

 

Махалото непостоянно,

клатушка се напред-назад,

но бурите ще отминават,

и слънцето ще свети пак;

 

Тъй често ний сами творим

в съзнанието страхове,

и бъдеще с неясен изход,

в което няма върхове,

 

но колко е непостоянно,

това, което в нас руши,

спокойствието,

светлината,

и вярата в добрите дни;

 

че трудности ще има,

нека,

човекът е изваян с тях,

животът, нашата пътека,

изпълнен е със всички тях - 

с любов,

със мъка,

и с изкуство,

понякога и със тъга,

понякога със тежко чувство,

а в края си и със смъртта;

 

 

Не знаем ний какво ще стане,

след ден,

след три,

или след пет,

 

за нявга трупаме имане,

надявайки се на късмет;

 

рисуваме картини странни,
изпълнени със суета,

а дните, ето, си минават,
и нека, нека е така;

 

Кажи ми, как ли да живея?
Кажи, какво да избера?
С коя ли книга да се слея,
най-после да го разбера?

 

 

Човекът, знам,

е ненаситен,

това със сигурност го знам,

 

 

и в мен усещам,

че го има,

и ето че ме хваща срам…

 

 

Какво ли повече да кажа?

От де да почна, отсега?

 

Хармония,

и светли мисли,

и да пребъде радостта!

 

 

Недей ми се обаждай,

засега,

понеже дириш

в мене само полза,

 

приятелство

наричаш ти това,

а виждам те,

че само ме използваш;

 

 

Красиви думи,

но са без дела,

приятелство ли,

май за келепира,

 

Кога ми се обади,

за това,

да питаш как  съм,

де ли се намирам,

 

но щом ти хрумне нещо,

от това,

че можеш да получиш

нещо ново,

 

обаждаш се,

приятелю,

сега,

но твоите лъжи

са ми отрова;

 

На думите не вярвам

затова,

аз вече се осланям на делата,

така разбирам лесно,

на мига,

дали за мене си

лъжеприятел;