Написах нещо... нежно... за капаните. Едно стихче. Нищо особено. Приятно четене :)
 
Капанът
 
Като в планинско утро,
ето, днес ме лъхна
мисъл за един Мечтан Живот!
 
И тая мисъл с мене си я мъкна,
и тя ми е и жажда,
и хомот.
 
Понякога е тъй непостижима,
а друг път, ето,
виждам я до мен,
 
и пиша я тъй нежно,
и във рима,
и тъй се ражда хубавото в мен!
 
Събудих се, но нещо бе различно…
Възторжен бях и…
някак променен…
 
Спокоен бях, и някак леко мигах,
умът ми беше толкоз прояснен…
 
Видях тогава Всичко, толкоз ясно,
видях на лента всичко допреди…
 
И всяко безпокойствие угасна,
И беше леко, и се проясни!
 
Какво да искам, драги, от Живота?
Една прекрасна нота и лъчи.
 
И дъх на пролет, сетне малко Обич,
а нощем ясни, хубави Звезди!
 
Напразна е, другарю, суетата,
напразна ни е цялата борба,
когато ти е празно във душата -
не ще запълнят вещите това.
 
Лъжливи друми следваме лудешки,
а водят ли към пътища добри?
Вървейки правим толкоз много грешки,
а може да е иначе, нали?
 
Но кой съм аз да казвам,
да напътствам,
когато сам се уча да вървя,
 
и в тоя смисъл думите са блудство,
и пишейки ги, ето, че кървят.
 
Но все пак,
ето,
нещо ми остана –
от утрото с оная яснота,
 
Разбрах капана,
бягам от капана,
и бягам от безкрайната борба.
 
Суетни мисли няма да ме хванат
със своите вериги за врата,
И няма тъй да вляза във капана,
забравяйки за своята душа…
 
***
 
Още творчески неща от мен на lovelife.bg - Обичай Живота!
 
 
Когато сутрин се събудиш
с туптене в своите гърди,
преди да сториш нещо друго,
че Жив си – ти Благодари!
 
Мнозина днес ще си отидат
и няма да ги видим веч!
Смъртта ще ги откъсне леко
и те ще идат надалеч…
 
Сега си Жив!
Празнувай, Братко!
И който видиш – поздрави!
Денят ти нека мине гладко
и с обич ти го обгърни!
 
Сега си тук, а утре?
Знам ли…
А утре може би пък не…
И може би последно днеска
ти виждаш синьото небе!
 
И може би последно виждаш
любимата си ил любим…
И майка си, или баща си,
и щерката, или пък син…
 
Празнувай, Братко!
Нямаш време.
Не знаеш следващият миг -
ще дава ли, или ще вземе,
и колко време имаш ти?
 
Животът си минава,
ето,
секундата и тя върви,
за Миг един…
те няма вече…
Но Жив ли си…
Благодари…
 
Изкусният
На всички самозабравили се
 
Родих се да владея тоя свят;
Орисан съм душите ви да взема,
И ето ме, мен, демонът в поема,
Но как ще разпознаеш, че съм аз?
 
О, дай ми сила, давай ми и власт,
и после, мили, гледай ми сеира,
Че мойта алчност тича и не спира…
 
Пари… пари… пари…
И нищо друго.
Купувам те, продавам те.
И край.
 
Не вярвам в Бога.
Няма ад и рай.
И нямам страх от земни наказания,
пари ми дай – дори срещу страдания -
душата ти за тях ще разменя.
 
Обучих се да мамя и крада!
Изкусен съм.
И знам какво да кажа.
Когато пред дома ми дойде стража.
И с колко да ги купя – лесно знам.
Изкусен съм.
Защо да ме е срам?
 

На имащите. И на стремящите се.

Измамен свят. И вярата – и тя е.
И всичко се изменя, и руши,
в душата ми какво ли е?
Тъга е. И може и при тебе е, нали?

Видях ужасно нещо да приижда,
покрито от безкрайна суета;
чудовищно…изяжда, не но вижда…
изяжда тя сърцето си сама…

Сърцето не тупти ли – ще угаснеш;
Сърце щом няма – няма те и теб;
Човешко е да лъжем се това е…
за всеко малко залъче от хлеб…

Но не за хлеба, все за суетата -
сме втурнати в безкрайната борба…
затуй на мен, в сърцето и в душата,
от дълго е налегнала тъга…

Защо, аз питам, трябва да сме важни,
защо да се показваме, кажи?
Аз мисля, че това е маловажно…
А ти как мислиш? Моля те, кажи!

 

Аз…нямам със кого да разговарям -
за малките, но важните неща…
И ето, седнал, книгата отварям,
и втурвам се към някакви места…

Все там, назаде, виждам стари грешки,
все същите, от толкова лета,
и все се казва: „то е тъй човешко,
когато те обземе гордостта“…

Не знам, не зная, нищичко не зная;
И моля те, със мене не спори;
Какво си мислиш? Няма да гадая.
Като ми прямо, моля те, кажи!

 

Какво те мъчи? Пак ли тая гордост?
Със кой се състезаваш и защо?
Дали си придобил имане много?
И искаш да надминеш ти кого?

 

Какво те мъчи? Разни придобивки?
Нима са важни колкото зрънце?
Не искам нищо, не, не искам нищо,
освен едничка книга и небе.

 

Защо да трупам? Кой ли да надмина?
И смисъл ще намеря ли в това?
Природата я мъчим, ще загине,
от моята, от твоята ръка!

 

Колата ти е хубава, така е.
Метал прекрасен, някакво парче…
Но по-красиво, вярвай ми, това е -
чистото, любящото сърце!

Обичай всичко живо под небето,
дърветата, тревите и калта,
пази живота, и недей убивай
природата със свойта суета.

 

Какво е нужно, драги, на човека?
В капаните недей се хващай ти.
И вместо със ненужни разни вещи,
със книги мъдри ти се обгради!

Костюм – сложи го.
Папийонка.
И лачените си обувки.
Гримасата си – на лицето.
А в маниерите – преструвки.

Излез навън.
Вежлив, приятен,
с оная маска на лицето.

Но кой си ти?
Другар?
Предател?
В отрова тупка ли сърцето?

Банкноти – много.
Лимузина.
Стъклата тъмни -
кат в тъмница.

В очите – нищо.
А в душата?
Удавена в морето
птица.

Къде отиваш?
Кой ще грабиш?
Това ли ще ти е награда?

Ах, тая твоя
долна мерзост -
погнусва Дяволът и в ада.