Рано, като станах сутринта,
в асансьора някой ме настъпи -
пръстчето ми даже посиня,
и наум ругаех много пъти.

Сетне в автобуса се качих,
той пък ненадейно спука гума -
закъснявах с час, със два, и с три,
и не исках даже да продумам…

Само че, когато стигнал бях,
в сградата ми някой бе прострелял,
този, който щях да бъда аз,
но, за радост, ето – закъснях…

Поканих те в дома си,
моя Съвест,
и ти дойде,
безмълвна, като лъч,
но в твоето отсъствие
цареше жлъч,
и може би тъга
по твойта липса.

Но ето – днес си тук
и те повиках,
и вслуша се
във повика ми ти,
но все пак ти забави се,
нали?

***

Когато съм неясен,
те обърквам,
и себе си обърквам
аз така;

И ти не знаеш -
днес с кого говориш?
А може би говориш
си сама?

Но твоят Събеседник,
приближи се,
и жадно ти разказа
случка нова,

за обич,
за тъга,
и за отрова…

И думите му ти ги възприе,
без сянка от съмнение
се вслуша,
макар че и във тях цареше суша…

И в своята история
объркан,
все лутайки,
досущ като побъркан,
като незнаещ
и нехаещ,

неразбиращ
и от свойто неразбиране
умиращ…

***


Не знам защо дойде…
Защо дойде?
И де ли да те приютя?
Не знам къде...

Нали на гостите си трябва ний
от себе най-доброто да дадем?
Но нямайки, тогава, може би,
тогава, да си кажем просто сбогом?

Сбогом,
моя Съвест,
Сбогом, мила…

Във края на живота ще е друго -
и няма ти секунда да дариш
на тия, дето с теб
държат се грубо,

но все пак, ще си спомниш
и простиш,
защото без значение остава -
кавгата ни, тъй яростна тогава,

а тя била, сега я виждам, малка,
пък пуснали се бяхме по пързалка,
и бяхме заслепени, възгордени,
и егото направи ни студени…

Но все пак, ето, край морето,
седиме с теб, не зная откога,
и спомняме си тая ни кавга,
и смеем се, ухилени едни,

на тия стари, тъй наивни дни,
когато с изтърваните си думи
могли сме ний, тъй остро,
кат с куршуми,
най-близките си ние да раним,
безжалостно за миг да ги сломим…


Но таз победа – беше ли ти сладка?
Или горчеше и не беше гладка…

 

Но аз не знам… не знам защо тогава
такива бяхме, двамата със теб,
и егото, облякло ни в доспехи,
за битки – да, но не и за утехи.

***

Във края на живота ще е друго -
и би ли искал там да бъде грубо?

Накрая на морето, от брега,
ще спомним как във пясъка играхме,
и замъци мечтателно строяхме,
а после, спомняй, някой ни разказа,
как всеки замък трудно се създава -
и ние му повярвахме, нали?


Захвърлихме игрите си щастливи
и станахме едни сериозни, сиви,
и с някакъв премерен скептицизъм,
изрекохме: “Какъв ти оптимизъм?”

“Нима не виждаш всичко покрай теб?
Нима си се захлупил със надежди,
но ето, късоглед си и без лещи
не виждаш ти и повече от метър,
макар че надписът е твърде едър..”

 

И пише там:
“Надежди оставете!
И Вярата си светла загърбете!
И всичко възмечтано изхвърлете,
и с ценностите свои се простете…”

Но в края на живота
ги не давам -
и няма да ги сменям,
ил продавам,

защото вече стана твърде късно,
да шепна,
или да играя мръсно…

 

На всички, които преодоляват трудности!

Трудно е да стане твърде лесно,
трудно е, и пътят е трънлив,
но когато стигнеш – е чудесно,
и е лесно, и си все по-жив!

Трудно е, когато искаш лесно,
твърде лесно ти да сътвориш -
блянове, и планове небесни,
трудно е, щом искаш да са лесни.

Ако пък приемеш трудността,
и захвърлиш лесното далеч,
трудното ще стане леснина,
и ще тебе лесно ще е вече.

Но ако избираш леснина,
и захвърлиш трудното далеч,
лесното ще стане труднина,
и за тебе трудно ще е вече!

На хората, които се чувстват свободни.
И на онези, които... си припомнят...

Ако някой със принуда
иска да те подчини,
ти в ума си, със присъда,
веднага го осъди!

Свободата си не давай,
и за миг не я продавай,
а докрай брани я ти,
и при случай първи сгоден,
ти оковите счупи!

Та нима сме ний създани
да робуваме смълчани
на жестокий господар?

Или пък сме ний избрани
да сме жертвите на онзи,
най-жесток и злобен звяр?

Пътищата ни са много
(казаното не е строго),
и когато си запрян,
не забравяй, припомни си -
не, Ти нямаш Господар!

И когато ти е тежко,
не допускай тая грешка -
да я изоставиш ти - 

Свободата,
    във ръцете,
        във очите и в нозете,
            и в сърцето що бумти!