Не е за старци тук. В прегръдка слети

са младите. В горите птича гмеж

се ражда и умира с песни. Свети

в морето люспест, гъст водовъртеж.

Звяр, птица, риба — всички славят лете

живот и смърт, заченат плод и леш,

и твар до твар сред тоя транс се смее

на интелекта, който не старее.

 

Окаян дом е старческото тяло.

Палто на прът — освен ако душата

с ръце не плесне още отначало

и не възпее вехтата си вата.

А за певците важна е изцяло

на школите им старата позлата.

Затуй морята с кораб прекосих

и своя свят Византион открих.

 

О, мъдреци сред огъня на Бога,

стоящи върху златостенна жар,

в спирала строга извийте се в чертога

и си стъкмете с песни в мен олтар.

Сърцето ми стопете! В изнемога

и вързано за простосмъртна твар,

не се познава то! И нека в края

сред ръкотворна вечност засияя.

 

Напусна ли природата, в кожуха

на стара същност няма да се грея,

освен ако чрез гръцки майстор в куха

златокована форма оцелея —

на сънен император за разтуха.

Или от златна клонка ще възпея

за пред велможата, призван да съди,

каквото е било, е, и ще бъде.

Точно тук не искам нищо;
Нито върхове,
дори и сила - не;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 
дай ми чаша
пълна със маслини,
дай ми хляб
и малко вино;
 
книга и поляна;
слънце и трева;
може би и мъничко вода;
 
Дай ми само дъх
и лъх на пролет;
нищо друго -
свобода и полет!
 

Тъй както цветето цъфти,

Когато пролет го целуне,

Така и нещо в мен трепти,

Гласчето ти когато звънне…

 

И казвах ти – ще замълча,

Обичам, мила, да те слушам,

И няма ли те,

Пролетта,

Изсъхва и настава суша…

 

Ела със мен да полетим

На облачето на крилете,

Един на друг да си дарим,

Любов – най-свидничкото цвете…

 

Затворих се във себе си така,

Тъй както груб престъпник се заключва;

Понякога е по-добре така,

Отколкото с познати покрай бъчва;

 

Заключих се, но ето ме, здравей,

Съзирам те през малката ключалка.

Коя си? Разкажи ми, не немей,

Тук тъмно е – светни ми със запалка.

 

Аз знам защо заключих се, а ти?

Към хората защо се ти заключи?

Другари не намери ли, кажи?

Нима и ти, другарке, не сполучи?

 

Понякога е по-добре така,

отколкото с познати покрай бъчва;

Понякога е по-добре така,

но все пак, ми е някак,

малко мъчно…

 

Защото знам мъдрецът как мълчи,

И мислите му тъмни ги познавам,

Не иска да говори, и уви,

Разбирам го,

И даже – уважавам…

 

Защо така се случва?

Аз не знам;

И честичко си мисля,

и се питам,

но с моя малък,

тъй нищожен глас,

не искам ни да шепна,

ни да викам,

 

защото уморен съм,

от това,

от всичките вседневни дреболии,

от спуканата гума на кола,

от мръсните ми кухненски чинии,

от дрехите, вседневното пране,

от някаква отстъпка в магазина,

 

от всичко, тъй нищожно,

дето Е,

от дребното,

което време взима;

 

Не ще да думам,

искам да мълча,

И искам все по-малко да говоря,

че думите си губят тежестта,

когато ги изстрелваме на воля;

По разни дребнотемия,

така,

тъй времето си губим безпощадно,

 

А то лети,

не пита: „За кога“,

яде минути,

То е вечно гладно….

Бачках. Уморих се. Прибрах се. Седнах и написах едно стихотворение. Като пиша съм много спокоен. Някак - омиротворен. Даже... от много време насам - творбите сами се пишат. Идват някъде дълбоко от мен. Може би подсъзнателно. Не знам. Не разбирам тези неща. Просто ги канализирам в лирики. Доколкото мога. Приятно четене :)
 
Природата
 
Скалите срещат гребена вълнист
И ето, той облива ги във пяна,
тъй крехки са, във шепата му – лист,
а в острите им ръбове – закана!
 
Тъй буря ражда странните вълни,
които се вълнуват и лудеят,
и кораби потапят те за миг,
и никога за нищо не милеят!
 
Природата е звяр, ще кажеш ти,
когато тя отправи ти закана,
когато гръмотевици, вълни,
вилнеят с електричество и пяна…
 
Но аз видях в жестокия им рев,
видях в пороя нещо хармонично,
видях един прекрасен, жив напев,
и чувствах го дълбоко в мене, лично…
 
Там няма зло, в оная лъвска паст,
която все разкъсва, възмущава,
и няма зло във морските вълни,
и няма в електрическата пяна…
 
Природата бе дълго преди нас,
и дълго тя след нас ще да остане,
не бихме я заключили със власт,
с вериги не – каквото и да стане!
 
Прекрасна е, и в нея няма зло,
Възмездие – ни дума, ни усмивка,
но има хармонично естество,
и има я енергията чиста…
 
И аз, тъй плах,
оглеждам се сега,
за всичките ѝ грубости,
закани,
и вече не надигам даже глас,
приемам го – каквото и да стане…
 
Но кой съм?
Прашинка и муха.
Нищожна плът,
частица от Всемира.
И кой ли път да хвана?
Няма път.
Във пътя съм.
И пътят ме намира…
 
 
***
Още творчески неща от мен на lovelife.bg - Обичай Живота!