Изкусният
На всички самозабравили се
 
Родих се да владея тоя свят;
Орисан съм душите ви да взема,
И ето ме, мен, демонът в поема,
Но как ще разпознаеш, че съм аз?
 
О, дай ми сила, давай ми и власт,
и после, мили, гледай ми сеира,
Че мойта алчност тича и не спира…
 
Пари… пари… пари…
И нищо друго.
Купувам те, продавам те.
И край.
 
Не вярвам в Бога.
Няма ад и рай.
И нямам страх от земни наказания,
пари ми дай – дори срещу страдания -
душата ти за тях ще разменя.
 
Обучих се да мамя и крада!
Изкусен съм.
И знам какво да кажа.
Когато пред дома ми дойде стража.
И с колко да ги купя – лесно знам.
Изкусен съм.
Защо да ме е срам?
 

Костюм – сложи го.
Папийонка.
И лачените си обувки.
Гримасата си – на лицето.
А в маниерите – преструвки.

Излез навън.
Вежлив, приятен,
с оная маска на лицето.

Но кой си ти?
Другар?
Предател?
В отрова тупка ли сърцето?

Банкноти – много.
Лимузина.
Стъклата тъмни -
кат в тъмница.

В очите – нищо.
А в душата?
Удавена в морето
птица.

Къде отиваш?
Кой ще грабиш?
Това ли ще ти е награда?

Ах, тая твоя
долна мерзост -
погнусва Дяволът и в ада.






Защо сме тук?
И кой създаде ни така, на тоя свят,
объркани деца едни,
а ето – дните се редят,
и питам аз – кои сме ний?
 
Потърсих в библиотека,
в книги стари,
прерових страстно
старите скрижали,
 
и тебе питах, мой другар,
но ти мълчиш, и те мълчат,
и аз не знам, не зная нищо,
а толкоз много искам да узная,
 
а ето, с всеки ден приижда края,
и твоят край, и всякой край;
не сме безсмъртни ние -
и да бяхме,
дали пък да узнаем
щяхме?
 
Така си разсъждавам аз,
и може би излишно усложнявам;
Борбата е за сила, и за власт,
и винаги била е тя такава;
 
Човекът слаб е, толкова е слаб,
страхливец във доспехи на торнадо,
дори да си „голям“, припадаш в страх,
смъртта ако запее в твойта сграда.
 
Кога ще бъде друго?
Кой ще ни спаси… от нас?
И кой ще ни открие пътя?
Никой.
 
Недей да вайкаш,
нито в мрака викай,
а ти признай си, сам,
какъв си, що си,
и струват ли си твоите въпроси,
твоят страх…
 
Богатство, казваш,
но разбираш ли що казваш,
или не?
 
Метали ценни, злато, сгради -
за туй ли ни е цялата борба?
 
Приказваш за това,
но ето – смъртта ти дъхне леко,
и си труп;
И после всичко земно -
де отива?
 
Това е тъй печална
перспектива…
 
Едни пред други,
все да се докажем,
разказвайки им своите победи -
а всичките несгоди крием в срам -
и сякаш ги е нямало, нали?
 
Когато гордостта те завладее,
това е тъй печално, но уви,
и в мене тя понякога си тлее,
и искам аз – и злато, и пари,
 
макар да знам, че тия придобивки,
не дали биха ми усмивки…
 
Но защо?
 
Че мъртви те са,
все пак са неживи.
По-чувствени са дивите коприви,
и по-приятни розите с бодлите...
 
Но кой съм аз да менторствам ти?
Никой!
Че мойте слабости тъй много са,
че срам било ме би да ги призная...
 
Не знам все още.
Искам пък да зная.
Достатъчно.
И повече.
И много.
 
Защо сме тук?
Нима за придобивки?
Или да търсим смисъл
във усмивки?
 
Борбата за какво е, ми кажи.
Ти как я виждаш -
моля, сподели!
 
Един от друг със тебе да се учим,
от грешките си ний да се поучим,
и по-добри да бъдем
всеки ден;
Това ще е прекрасно -
според мен...
 
И нека да познаем опит друг -
и друг напредък,
светъл и духовен;
Правдив -
а не любезно празнословен.
 
Не зная много.
Ето, казах малко.
Бъди честит.
Обичай.
И прощавай.
 
И моля, ако нейде бил съм груб,
не мойта грубост ти не се поддавай;
Не искам да е тъй, но нявга става,
от нищо нещо -
думата ранява.
 
През тръни пътят,
ето,
преминава,
и води той към нови върхове.
 
Но питам те -
кои са твойте?
И ходиш ли към тях,
и накъде?
 
Защо сме тук?
Узнал ли си? Кажи ми.
Дори и да е грубо, не във рими.
 
Ще търся аз.
Дордето още дишам.
Узная ли, за теб ще го напиша!

Във храма ти възторжен влязох
и моя дух ти посветих,
и ето, и сега, прекрасна,
за тебе пиша моя стих.

 

Повярвах ти,
ах,
как ти вярвах,
безумно и наивно аз,
и колко дни,
и колко нощи,
за теб трептеше
моя глас!

А теб те няма?
Де отиде?
Нима избяга от света?
И може би на друго място
отиде с твойта чистота?

Читателят сега се чуди -
какви ги пише тоя луд?
Побъркан е, така се види,
защо това е писал тук?

Но аз ти казвам,
тъй,
сърдечно,
за друго мисля и трептя,
не е за обич, и за ласки,
а Правда искам във света!

 

Навсякъде лъжи и маски,
и схеми грозни – за пари,
и алчност ненаситно-властна,
и още повече лъжи!

 

Човекът слаб е…
Толкоз слаб е…
Че брат си ще разкъса той,
и с вик от грозната победа
ще чуеш вълчия му вой!

Но може би пък аз съм в грешка.
Но може би съм увреден!
Разбирам, че и аз съм пешка,
и аз кат другите съм в плен.

Машината на обществото
ще смели всички на кайма,
продукти сме на пошлостта,
но виждаме ли го това?

Било е тъй.
И занапред ли?
Върни се с книгите назад,
чети за Рим,
за други сетне,
и теб ще те обвие срам!

Империя велика,
казват,
а казват ли ти за кръвта?
И колко роби бяха стрити
безмълвни някъде в прахта?

Но не по Рим, а тъй, по принцип,
бунтува нещо все у мен,
защото знам,
без Правда, братко,
студен е следващият ден!

Какво си мислиш?
Думи празни?
Че как скроява се света?

Нима от някаква случайност?
Или пък е от мисълта?

Помислил някой… да убие!
И брата си заколил той!

А някой друг решил да трогне
с дела прекрасни близък свой!

И ето, тея двете случки -
вся носи своя резултат:
Едната води смърт ужасна,
а друга пък усмивка ясна…

Затуй, аз пак се убеждавам,
и искам теб да убедя,
чети,
       чети,
              мисли дълбоко,
                             и чуден ще ни е света!

Наивник съм.
В идеализъм.
И често разгневен съм аз.
Чета и знам.
Чета и виждам.
И ето, чуваш моя глас!

 

И нека гласове се чуват,
и нека гласове трептят,
и Правдата да тържествува,
и чуден ще ни е светът!

 



На хората от Прехода… "Затова, че вярвахме!"



Скъпи мои,
мили мои,
кой излъга ви така?

Кой безброй
мечти прекрасни -
кой на вас ви обеща?

Може, сте били наивни,
може, сте били деца,
малко луди, малко дивни,
светлогрейнали лица.

Някой, мили,
ви излъга,
някой ви подмами -
там,

тръгнахте, уви,
прекрасни,
към лъжите,
днес го знам.  

То било нечестно,
мръсно,
но отде да знайте вий?
Лъгани сте, но е късно -
пътят ви къде се вий?

Аз не зная що ще става,
нито зная кой съм аз,
нито пък къде ме води,
ето, вътрешният глас,

ала все пак нещо зная,
мили мои, нещо знам,
че когато друг ме мами,
вярвам ли,
се лъжа сам.

Изход други не намирам -
книгата ми дава път,
в нея раждам се, умирам,
всеки път, за кой ли път…

Мили мои, кой ви лъже?
Вярвате ли – и защо?
Нека под ръката с книга,
да извием ний хоро,

нека да четем – прекрасни,
    нека опознаем нас,
        нека можем,
            нека знаем,
                нека извисим си глас!

Нека сътворим я, всички,
възмечтана красота,
нека себе опознаем
и издигнем си духа…

Мили мои,
скъпи мои,
да отворим си очи,
и реалността да зърнем,
но Каквато Е,
нали?