На крадците!

Заклех се да крада и мамя!
Бензин крада, така се храня!
Гориво, о, свещена течност.
У него кръстен съм и вечно
ще живея тъй.

В лъжи измамни ще пребъда
и няма кой да ме осъди.
Ръцете ми са черни,
скверни,
а мислите - коварни.
Неверни - думите отлитат;
и кой ме мерне все се пита:
"- На тоз отде са му парите?"

Бензин,
свещен бензин...
Амин!

Кому се кланят пролетари?
Не ще Бог нафта да стовари
с цистерни или самосвали черни.

Кому се молят пролетари?
Дали е кражбата порок?
Къде са наказанията тежки?

Ний, кротките,
кога сгрешим,
със страх шептим молитви.
А грабиш ти милиони литри!

Чуй ме,
аз шептя -
не искам тъй да е.
Потънахме в коварство и лъжа -
не до колене,
до шия!

Аз зная – ти полагаш труд,
раздираш своите ръце,
но силните не те ценят.

Наострил зъби срещу мен,
ми казва: „Чуй, светът е мой!“
Но аз не ще го дам без бой.
Макар у мене жлъч да няма,
ни желание за мъст.
Не мога даже да крещя…

Затуй шептя.

Душа се не открива в плът,
тя само в разум се намира.
Оставиш ли ума из път
те чака някъде секира.

Живее тя,
и нека да е жива,
красив със нея е светът.
Но тя е толкоз мълчалива,
самин надвиква я Грехът
и кани я на... среща дива.

А тя по-бяла е от листа!
Плашна,
девствена
и чиста...

Но тази чистота,
уви,
не ще остане дълго скрита
от хищническите очи
на Грях и неговата свита...

Вечерницата
с блясък на кристал
проби с лъча си
облачен овал,
за топъл дъжд
събрал се.

А пролет беше!
Макар и нощ да бе,
усетих ароматните цветя,
израсли те сред свят от топлина -
светъл,
чист,
без болка и тъга.

Но аз сънувах…

Събудих се в завивките студени,
сред вещи,
някак разпилени,
и липсваше ми онзи свят,
наситен с плодов аромат -
за него търсех ключ…

И в миг…
огря ме онзи лъч,
за който неотдавна споменах,
пречупен бе през призма в стая;
дъга от цветове и смях.

Съмнения обзеха ме,
и страх -
може би сънувам пак?
Поисках да ощипят ме -
не смееха.
И те не знаеха дали сънуват.

Прекарал съм години в този сън,
празнувам спомена за него.
Защото нямам друго…

Звучиш във тишината ми,
напук!
Във нея ти дойде със звук
от нежни, пърхащи криле.
С ръце погали моето лице,
и после ме прегърна.
А аз не можех даже да те зърна!
Бях сляп и исках да прогледна,
да мога да те видя,
ако ще за миг да е!

Коя си и къде си?
Напомняш ми за приказни принцеси,
илюзия ли си,
къде си?
Защо не чувам вече твоите криле?

Стаята е мрачна.
Аз съм в нея,
опитвам се без тебе да живея.
Усещам те, макар да си далеч.
Създание със ангелски криле,
за теб ще бъда рицарят със меч.
Знам, че е въпрос на време,
но искам те до мене вече.