Луна.
Мирис на трева зелена.
Над мен обсипани звезди.
И мир в душа, успокоена.

Бриз прохлада носи на тела,
сякаш от небесната река -
хармония цари под нея.

Животът е без болести и скръб,
без страх от загуба на дъх.

И този път не беше сън!
Макар да скитах сам,
намерил бях си мястото в света.
И днес разбрах къде принадлежа...

- Внимателно ще отрежа клона, за теб ме е грижа. Слез, не искам да паднеш, ще се нараниш.

Говорейки ми, Тя бе извърнала поглед встрани. От нерешителност или неудобство, не зная.

В ръцете си държеше трион. Думите ѝ, мили и нежни, не можеха да ме успокоят, нито подготвят за онова, което предстоеше. Не беше нещо ново - бе ми се случвало и в службата, и в любовта. Всеки път губех частица от себе си, с това не се свиква. Губех и надежда...

Страшна е смъртта на вярата в човека, близкия, любимия... Нея изначало чувствуваш вътре в душата си, физически боли едва когато усетиш твърдата земя под себе си. А тя е все по-близо. Приближавам. Иде ли краят?

За всичко е виновна гравитацията! Зная как работи тя - колкото по-тежко е едно тяло, толкова по-силно се сблъсква с онова, което го привлича. Природен закон, несломим и твърд. Безразличен към всяко чувство на радост и обич. А магнетизмът засилва скоростта.

Летейки надолу, имаш време да помислиш - как стигна дотук? Струва ти се, че времето е безкрайно - провалът винаги се изживява по-тежко от успеха.

Почакай! Всичко това е само в главата ти. Все още си на клона, все още съм на клона.

Предстои първо действие. Ръката й посяга към триона.

Но защо е избрала именно него? Можеше да отсече клона с брадва с един замах, бързо и мощно, нямаше да боли...

И защо жена?

В природата красивите създания са най-смъртоносни. А Тя е великолепна, Боже господи, прелестна е! Дарил си я с неземна красота и нрав вълчи, а след това я прати при мен. С какво толкова бях съгрешил? И нима грехът ми заслужава смърт?

Но полза от размишления нямам. Да става каквото ще. Вече ми е все едно.

Погледнах я за последно с влюбените си очи, нищо не видях, но студ усетих. А бяхме ярка искра, пламтяхме горещо, напук на стихиите и разстоянията. Но вече не.

Чувам прекършване на клон. Падам. А отдолу ме чака линейка, Тя я е повикала... За мен я е грижа...

А бяхме ярка искра...

Чуй ме,
аз шептя -
не искам тъй да е.
Потънахме в коварство и лъжа -
не до колене,
до шия!

Аз зная – ти полагаш труд,
раздираш своите ръце,
но силните не те ценят.

Наострил зъби срещу мен,
ми казва: „Чуй, светът е мой!“
Но аз не ще го дам без бой.
Макар у мене жлъч да няма,
ни желание за мъст.
Не мога даже да крещя…

Затуй шептя.

На крадците!

Заклех се да крада и мамя!
Бензин крада, така се храня!
Гориво, о, свещена течност.
У него кръстен съм и вечно
ще живея тъй.

В лъжи измамни ще пребъда
и няма кой да ме осъди.
Ръцете ми са черни,
скверни,
а мислите - коварни.
Неверни - думите отлитат;
и кой ме мерне все се пита:
"- На тоз отде са му парите?"

Бензин,
свещен бензин...
Амин!

Кому се кланят пролетари?
Не ще Бог нафта да стовари
с цистерни или самосвали черни.

Кому се молят пролетари?
Дали е кражбата порок?
Къде са наказанията тежки?

Ний, кротките,
кога сгрешим,
със страх шептим молитви.
А грабиш ти милиони литри!

Вечерницата
с блясък на кристал
проби с лъча си
облачен овал,
за топъл дъжд
събрал се.

А пролет беше!
Макар и нощ да бе,
усетих ароматните цветя,
израсли те сред свят от топлина -
светъл,
чист,
без болка и тъга.

Но аз сънувах…

Събудих се в завивките студени,
сред вещи,
някак разпилени,
и липсваше ми онзи свят,
наситен с плодов аромат -
за него търсех ключ…

И в миг…
огря ме онзи лъч,
за който неотдавна споменах,
пречупен бе през призма в стая;
дъга от цветове и смях.

Съмнения обзеха ме,
и страх -
може би сънувам пак?
Поисках да ощипят ме -
не смееха.
И те не знаеха дали сънуват.

Прекарал съм години в този сън,
празнувам спомена за него.
Защото нямам друго…