Имало едно време една немощна стара жена, чийто любящ съпруг умрял. Тя отишла да живее при сина си, жена му и малката му дъщеричка. От ден на ден зрението и слухът й все повече отслабвали. Имало дни, когато ръцете й треперели толкова силно, че грахът от чинията й падал на пода, а супата се разливала от купичката, чинията й падала на пода, а супата се разливала от купичката. Синът и жена му ужасно се дразнели, че цапа толкова много и един ден си казали, че толкова стига. Те поставили масичка за старата жена в един ъгъл до килера, където държали метлата, и я сложили да се храни там сама. Когато станело време за ядене, тя ги гледала от своя ъгъл с насълзени очи, но те се хранели, без да й обръщат никакво внимание, освен за да й се скарат, че е изпуснала вилицата или лъжицата си.

Веднъж, малко преди да стане време за вечеря, момиченцето седяло на пода и си играело с кубчета. "Какво правиш?" - попитал го бащата. "Правя масичка за теб и мама - отвърнало то, - за да се храните сами в ъгъла някой ден, когато порасна". Бащата и майката онемели и дълго не знаели какво да кажат. После се разплакали. В същия миг осъзнали какво са направили и колко мъка са причинили. На вечеря те завели старата жена пак на полагащото й се място на голямата маса и от този ден нататък тя винаги се хранела с тях. А ако изпуснела залък или вилицата паднела на пода, вече никой не й се сърдел...

Из "Монахът, който продаде своето ферари", Робин Шарма.