Тихо е,
Реката наблизо бърбори
и шепне на Вятъра тайни,
над Нея в небесни простори
заспали
се къпят звездици омайни.

Гората е стряха,
а в нейните дебри
листенца зелени растяха.
Гората е къща,
из стаи приземни
килими с цветя се разстлаха.

Ветрецът е буден
и нежно полъхва,
пробужда девойка заспала.
Денят ще е огнен,
изгарящо слънце
ще плъзне по кожата бяла.

Но ето че нива с пресъхнало гърло
се чува как хлипа,
как грачи.
Земята е суха,
земята е глуха,
умора не чува,
не тачи.

Момичето мило
съня изоставя
и хуква по тежки задачи.
Земята я вика
тъй жадна и грубa,
гласът ѝ към нея се влачи.

Трудът ѝ ще схруска,
ръчици-коприна
звездата със жар ще напръска,
из дланите меки
пътечки от рани
ще плъзнат
и пот ще ги лъска.

Звезда ще прошари
коси кадифени,
ръжда ще ѝ плисне страните,
а тя е тъй млада,
но дните изгарят
и старост ще стресне очите.

И там,
сред полята,
където с водата
живот се опложда
и ражда…

И там,
сред нивята,
където с водата
целува се морна
земята…

И там,
в пепелище
на огнена младост,
което след обич остава,
ще мернеш подпряна
жена престаряла с
девойката мила и бяла.

И тя ще продума:
- Красива девойко,
защо ти ръждеят страните?
А тя ще ѝ върне:
- От работа, бабо,
от слънце, от огън в гърдите.